Джефри Дийвър - Танцьорът

— Така ли да го пиша? „Обраслото с трева хълмче“?

— Не, разбира се. Шегувам се. Нали знаеш, че ме прихапва от време на време. Пиши: „МП-3. Гнездото на снайпериста“. Сега да се върнем отново на хангара. Какво имаме?

— Парчета стъкло — каза Куупър, като изсипа много внимателно съдържанието на торбичката върху друго порцеланово хаванче, сякаш беше търговец на диаманти. Сакс прибави:

— И няколко трески от перваза, които изсмуках с ръчната прахосмукачка. Никакви РО.

РО бяха релефни отпечатъци. От пръсти или от цяла ръка.

— Той явно особено много внимава да не оставя никакви отпечатъци — мрачно отбеляза Селито.

— Но това е добре дошло — обади се Райм, раздразнен — както често се случваше, — че никой друг не можеше да свърже наличните факти и да си направи елементарния извод. Сякаш бяха слепци.

— Кое му е добре дошлото? — зачуди се инспекторът.

— Той много внимава за това, понеже явно някъде му е заведено досие и са му снети отпечатъците! Така че, когато открием негов отпечатък, значи почти сме успели да го идентифицираме. Така, така, значи имаме само отпечатъци от памучни ръкавици, а те не са ни от никаква полза… Няма стъпки, защото той е разхвърлял чакъл по пода на хангара. Доста хитър е. Но пък ако не беше, нямаше ние да се занимаваме с него, нали? И така, какво можем да научим от тези стъкларии?

— Какво друго, освен това, че е счупил прозореца, за да влезе в хангара? — накратко обясни Сакс.

— Не съм много сигурен — каза Райм. — Дай да ги видим. Мел Куупър постави няколко стъклени отломъка върху едно от предметните стъкла, което сложи под обектива на комбинирания микроскоп, настроен на съвсем малко увеличение. Цъкна видеокамерата, за да може Райм да получи образа върху екрана на компютъра си.

Райм се придвижи с количката на работното си място. Каза:

— Команден режим.

Като чу гласа му, компютърът услужливо разпъна едно от менютата си върху блесналия екран. Райм не можеше да командва микроскопа, но можеше да си играе както си иска с образа, получен от него върху монитора — да речем да го увеличава или намалява.

— Курсорът наляво. Двойно кликване.

Райм се наведе напред, огрян от многоцветното сияние

на пречупената светлина.

— Прилича на обикновено стандартно единично стъкло за прозорци.

— Точно така — обади се Куупър, после отбеляза: — Няма нащърбвания. Било е счупено с тъп предмет. Може би с лакът.

— Така, така. Я погледни конкоидните ръбове, Мел. Когато някой счупи прозорец, стъклото се чупи като следва няколко конкоидни криви линии. По извивките на тези линии може да се определи посоката на счупване.

— Да, виждам ги — обади се техникът. — Стандартните криви линии.

— Виж мръсотията — рязко го прекъсна Райм. — По самото стъкло.

— Да. Петна от дъжд, кал и наслоявания от гориво.

— От коя страна на прозореца е отложена мръсотията? — нетърпеливо попита Райм. Докато ръководеше онзи отдел в полицията, един от неговите подчинени се беше оплакал, че Райм се държал с тях като дърта даскалица. Линкълн беше възприел това като истински комплимент.

— Ами… ха! — Куупър се запъна. — Но това е невъзможно.

— Кое? — попита Сакс.

Райм обясни. Конкоидните линии започваха от чистата страна на стъклото и свършваха откъм мръсната.

— Той е бил вътре, когато е счупил прозореца.

— Не може да е вярно — запротестира Сакс. — Парчетата бяха отвътре, в хангара. Той… — тя млъкна и кимна. — Искаш да кажеш, че го е счупил отвътре и после е обрал парчетата и чакъла и ги е хвърлил вътре. Но защо?

— Функцията на чакъла не е била да прикрие стъпките му. Просто той е искал да ни заблуди, че е разбил стъклото от външната страна. Докато той е бил вътре и е счупил стъклото навън. Интересно.

Криминалистът се замисли за момент и после извика:

— Я провери това тука. Има ли по него следи от бронз?

Бронз и графит?

— Ключ? — удиви се Сакс. — Да не би да искаш да кажеш, че някой му е дал ключ, за да влезе в хангара?

— Точно това си мисля. Сега трябва да видим кой е собственик или наемодател на хангара.

— Аз ще се обадя — каза Селито и разгъна клетъчния си телефон.

Куупър погледна през окуляра на друг микроскоп. Този беше настроен на голямо увеличение.

— Ето го — викна той. — Изобилие от графит и месинг. Като гледам, пропорцията е три към едно в полза на графитната смазка. Значи ключалката е от старите. Трябва доста да го е забавила.

— Или? — опита се да им подскаже Райм. — Хайде, мислете!