Джефри Дийвър - Танцьорът

Презареди.

Щом тя се появи и се втурна да бяга, фаталното кръстче легна точно на гърдите й.

Чиста мишена, изпреварване четири инча, за стотна от секундата направи изчислението Стивън. Мръдна цевта малко пред нея и натисна спусъка. В момента на изстрела русото ченге успя да я докопа и двамата изчезнаха зад някакъв четвъртит предмет. Нахалост! Мръсните ченгета разполагаха с добри укрития, за да се скрият от стоманенокерамичните му поздрави, способни да ги направят на кайма.

— Прегрупират се, Редник. Заобграждат те.

— Слушам, сър, разбрано.

Стивън погледна към пистите. Бяха се появили други полицаи. Пълзяха към колите си. Една от тях хвърчеше право към него, само на петдесет метра от него. Жертва един куршум, за да им обезвреди двигателя. От предния капак се заиздига пара, колата постепенно спря.

„Спокойно“, каза си той.

Готов съм за евакуация. Трябваше просто да си разчистя пътя.

Чу няколко бързи пистолетни изстрела. Погледна отново към червеноглавата. Беше застанала като пълководец, леко приклекнала, насочила оръжието си към него, тя търсеше с очи откъде ще се появи сеещото смърт огънче. Естествено трясъкът на изстрела не й вършеше работа; той затова и не си играеше да слага заглушители. Знаеше, че високите звуци са също така трудно откриваеми, както и тихите.

Червенокосата се беше изправила в цял ръст и присвила очи продължаваше да се взира.

Стивън вдигна предпазителя на любимия си модел 40.

Амелия Сакс видя слабото пламъче и разбра къде беше застанал Танцьорът.

В една малка горичка на около триста метра от тях. Оптическият му мерник беше отразил бледите лъчи на слънцето, макар и скрито от облаците.

— Ей там — изкрещя тя на двете ченгета, които се бяха натъпкали в джипа си.

Те дадоха газ и потеглиха, унасяйки се на завоя зад близкия хангар, като се опитваха да изненадат негодника в гръб.

— Сакс — викна Райм в слушалките й. — Какво ст…

— Господи, Райм, той е на полето и стреля по самолета.

— Какво?

— Пърси се опитва да стигне до хангара. Той стреля с експлодиращи куршуми. Нарочно стреля по самолета, за да я изкара навън.

— Ти не се меси, Сакс. Ако Пърси е решила да се самоубива, да прави каквото знае. Но ти не се меси!

Потта течеше от нея като из ведро, ръцете й трепереха.

сърцето й биеше тежко. Усети как по гърба й премина тръпката на паниката.

— Пърси! — изкрещя тя.

Жената току-що се беше отскубнала от Джери Банкс и си беше плюла на петите. Тичаше право към вратата на хангара.

— Не!

О, по дяволите!

Очите й се бяха впили точно в мястото, където беше видяла отблясъка от оптиката на Танцьора.

„Твърде далече е, твърде далече“, помисли си тя. „Нищо няма да уцеля от такова разстояние.

Ако си спокойна, ще успееш. Имаш още цели единадесет патрона. Няма вятър. Единствения проблем е траекторията. Цели се високо, за да уцелиш.“

Видя как няколко листенца се разлюляха към нея от изстрела му. Почти в същото време на няколко сантиметра от лицето й профуча куршумът. Усети ударната му вълна и чу плясъка, с който парчето стомана, два пъти надвишило скоростта на звука, взриви въздуха около нея.

Тихо изскимтя и се просна по очи.

Не! Можеше да стреляш. Преди да презареди. Вече е твърде късно. Той е там, отново с пълен пълнител. Бързо погледна нагоре, вдигна пистолета и отново се разтрепера. Наведе глава, пистолетът още сочеше малката горичка. Стреля пет пъти, бързо.

Спокойно можеше да вдигне цевта право нагоре, резултатът щеше да бъде същият.

„Хайде малката. Ставай. Прицели се и стреляй. Останаха ти още шест и цели две пачки на колана.“

Но мисълта, че не беше уцелила, я държеше прикована на земята.

„Направи го!“ — ядосваше се на себе си тя.

Но не можеше.

Целият й кураж стигаше да си надигне главата няколко сантиметра — колкото да види как Джери Банкс успя в последния момент да настигне спринтиращата към вратите на хангара Пърси Клей. Младият инспектор я блъсна на земята зад някакъв подвижен генератор. Почти едновременно с това изтрещя изстрелът на Танцьора. Куршумът с тъп звук се заби в Банкс, който се подаде на инерцията на стоманата и като пиян се завъртя около оста си в облак ситни капчици кръв.

Докато падаше върху мокрия цимент, на лицето му се четеше изненада, после объркване, а накрая абсолютно нищо.

Час 5 от 45

— Е? — попита Райм.

Лон Селито сгъна клетъчния си телефон.