Джефри Дийвър - Танцьорът

Виждаше червенокосата полицайка да се суети нещо около задната врата на линейката. Но дори през телескопа си „Редфийлд“ не можеше да определи какво точно правеше тя. Внезапно усети, че нещо не е наред, почувства се нервен.

Инстинктивно усещаше, че действията й пряко го засягаха. Сякаш искаше да го разголи, да го върже и остави беззащитен на земята.

Червеите отново запълзяха към него. Лицето на прозореца, пълното с червеи лице го търсеше.

Стивън потрепера.

Тя скочи от линейката и огледа полето.

— Нещо става, Редник.

— Сър, зная това, сър.

Червената глава се развика нещо към другите ченгета. Повечето от тях я бяха зяпнали право в устата, намръщиха се като чуха думите й, после тръгнаха да търсят нещо. Един от тях хукна към колата си; след него и още един.

Червената глава имаше хубаво личице, но червееподобните й очи се взираха внимателно отвъд пистите на летището. Той смъкна косъмчетата на кръстчето точно върху брадичката й. Какво ли беше разбрала? Какво ли търсеше толкова усърдно?

Изведнъж тя наведе глава и започна да си говори сама.

Не, не сама. Говореше на някакъв скрит микрофон. Начинът, по който слушаше внимателно, после кимаше, тя сякаш приемаше заповеди от някого.

— Кой? — запита се той.

Някой, който беше разбрал, че е наоколо, отговори си сам.

Някой, който ме търсеше.

Някой, който можеше да ме наблюдава иззад прозорците и да изчезва мигновено. Който можеше да минава през стени и пролуки, и тесни процепи, да се прокрадва, и да ме пипне.

По гърба му се спусна хлад — той направо потрепери от студ — и за момент фините линийки на визьорното кръстче затанцуваха, червеноглавата полицайка изчезна и той напълно изгуби обзор върху целите си.

— Какво, мамка му, беше това, Редник?

— Сър, съвсем не зная, сър.

Когато отново улови червенокосата, разбра колко зле бяха нещата. Тя сочеше право към бояджийския фургон, който Стивън беше задигнал. Беше го паркирал на около двеста метра от мястото, където лежеше сега, на един неголям паркинг, отделен специално за колите на строителните работници.

С когото и да говореше червената глава, този човек беше открил тялото на бояджията и беше разбрал как Стивън се беше добрал до летището.

Червеите вече бяха досами него. Пълзяха бавно нагоре по краката му… влизаха във врата му…

— Какво да правя? — запита се той. Един шанс… един изстрел…

Бяха съвсем близо един до друг, Съпругата и Приятеля. „Всичко щеше да свърши за броени секунди. Най-много пет“, прецени той. „Това сигурно бяха силуетите им, на прозореца. Онази движеща се сянка. Или другата…“ Но Стивън знаеше, че ако стреля през стъклото, всички щяха да залегнат на пода. Ако не убиеше Съпругата с първия изстрел, всичко щеше да отиде по дяволите.

„Тя ми трябва вън, на открито. Трябва да ги изкарам навън от прикритието им, в зоната на поражение. Тогава са мои.“

Но знаеше, че няма време. „Нямаш време! Мисли!“

Ако искаш елена, хвани сърнето.

Стивън задиша бавно. Вдишвай, издишвай, вдишвай, издишвай. Отново улови целта си. Започна леко, съвсем леко, почти неуловимо да натиска спусъка. Оръжието гръмна.

Бронебойният куршум, плод на вдъхновението му, изтрещя, забивайки се в земята, което накара всички ченгета да се проснат на асфалта и да наизвадят пистолетите си.

Втори изстрел и от монтирания на опашката двигател на сребристия реактивен самолет в хангара се вдигна облаче дим.

Червенокосата полицайка, стиснала пистолета си в ръка, се приведе и го затърси с поглед. Хвърли един поглед върху двете димящи дупки по обшивката на самолета, после отново започна да се взира в голото поле насреща й с насочен напред пистолет.

— Да я премахна ли? Да? Не?

— В никакъв случай, Редник. Не се отклонявай от целите си.

Той стреля отново. Малката експлозия отвори нова дупка от едната страна на самолета.

Тишина. Пак изстрел. Прикладът леко го чукна по рамото, отново усети аромата на изгорял барут. Стъклото на пилотската кабина се пръсна.

Този изстрел постигна целта си.

После, внезапно — ето я — Съпругата — тъкмо се опитваше да излезе през вратата на офиса си, и разгорещено убеждаваше младото русо ченге да я пусне, но той я беше хванал за ръката.

Все още липсва цел. Хайде, изкарай я!

Натисна. Още един куршум проби двигателя.

С разкривено от ужас лице Съпругата се отскубна и се завтече по стъпалата; искаше да затвори вратите, да предпази рожбата си.