Джефри Дийвър - Танцьорът

На всичкото отгоре трябваше да огледа мястото само за един час! На Сакс й се стори, че Райм се съгласи на това само за да направи услуга на Пърси. Което съвсем не беше типично за него. Обикновено той държеше мястото запечатано с дни наред, ако сметнеше за необходимо.

Това бяха въпросите, които тормозеха Амелия Сакс. И хич не й се нравеше факта, че те можеха да останат без отговор.

Времето й за размисъл беше свършило. Сакс завъртя кормилото и мина през широкия главен вход на местното летище Мамаронек. То беше наистина претоварено и често посещавано място, сгушено насред обширна гориста местност в окръг Уестчестър, на север от Манхатан. По-известните авиолинии Юнайтед Експрес или Американ Ийгъл също бяха обслужвани от аерогарата, но повечето паркирани самолети бяха неголеми, персонални джетове, върху които нямаше отличителни знаци, от съображения за сигурност, предположи тя.

На самия вход имаше двама-трима щатски полицаи, проверяващи пропуските. И тримата доста се объркаха, когато тя спря пред тях — една червенокоса красавица в една от фурните на отдела за „Веществени доказателства“ към нюйоркската полиция. На всичкото отгоре беше облечена с дънки, късо шушляково яке и бейзболна шапка. След като се посъвзеха, й махнаха да върви. Движеше се по ориентира си — синият ястреб на Чартърни полети „Хъдсън“ — и накрая стигна до неголяма сиво-черна бетонна сграда в края на цяла редица бази на търговски авиолинии.

Паркира отпред и скочи от автомобила си. Представи се на двамата служители, които пазеха хангара и лъскавия, сребрист самолет, който беше вътре. Почувства се доволна, че местната полиция беше опънала полицейска лента около цялата сграда и запечатала входа, за да не влиза никой. Но щом видя размерите на хангара, доброто й настроение се изпари на секундата.

„И за всичкото това само един час?“ Едва ли щеше да й стигне и цял ден.

„Тонове благодарности, Райм.“

Тя забърза към служебните кабинети.

Вътре на групички стояха почти една дузина мъже и жени, някои в официални костюми, други — в работни гащеризони. Повечето от тях бяха между двадесет- и тридесетгодишни. „Допреди една нощ те сигурно бяха доста енергичен и свеж екип“, предположи Сакс. Сега по лицата им се четеше някаква обща мъка, която ги беше видимо състарила.

— Кой от вас се казва Рон Толбът? — попита тя, като си показа сребърната значка.

Най-възрастният човек в стаята — една жена на около петдесет, с усукана и напръскана с лак коса, и доста старомоден костюм — тръгна към Сакс.

— Казвам се Сали-Ан МакКей — каза. — Аз съм секретарката. Как е Пърси?

— Добре е — предпазливо отговори Сакс. — Къде мога да открия мистър Толбът?

От една врата излезе брюнетка, на около тридесет, с измачкана синя рокля, която прегърна с една ръка раменете на Сали-Ан. Възрастната жена стисна ръката й.

— Как си, Лорън, по-добре ли си?

Лорън вдигна подпухналото си лице, изразяващо пълно объркване и попита Сакс:

— Знаят ли вече какво се е случило?

— Разследването едва започва… А сега, мистър Толбът?

Сали-Ан изтри сълзите си, като погледна към вратата в ъгъла. Сакс тръгна към нея. Вътре завари един седнал, подобен на мечка мъж, целия брадясал, с отдавна несресвана побеляваща коса, висяща на кичури покрай лицето му. Той се беше зачел в някакви листи, извадени на принтер, и дишаше тежко. Вдигна изумен поглед към нея. Личеше, че и той беше плакал.

— Аз съм полицай Сакс. От нюйоркската полиция.

Той кимна.

— Пипнахте ли го? — попита и се загледа през прозореца, сякаш очакваше да види духа на Ед Карни да прелита наоколо. Обърна се с гръб към нея. — Убиецът, искам да кажа?

— Движим се по няколко следи — Амелия Сакс, ченге второ поколение, умееше да отговаря уклончиво и хладно.

На вратата се появи Лорън.

— Не мога да повярвам, че го няма — задъха се тя. В гласа й се прокрадна неудържим ужас. — Кой би направил такова нещо? Кой?

Като патрулен полицай — улично ченге — Сакс, разбира се, беше неведнъж съобщавала подобни лоши новини за загуба на близък човек. Но никога не успя да свикне с отчаянието в гласа на оцелелите приятели или роднини.

— Лорън — Сали-Ан хвана ръката на колежката си. — Лорън, върви си вкъщи.

— Не! Не искам да си ходя вкъщи. Искам да знам кой, по дяволите, е направил това? О, Ед…

Като направи още няколко крачки в кабинета на Толбът, Сакс каза:

— Трябва да ми помогнеш. Изглежда убиецът е закрепил бомбата от външната страна на самолета, под пилотската кабина. Трябва да разберем точно къде?