Джефри Дийвър - Танцьорът

— Какво, по-лошо ли става? — попита той като четеше по лицето на техника, взрял се в компютърния екран.

— Таймерът.

Райм въздъхна. Беше разбрал.

— Колко милиарда се произвеждат на година?

— Миналата година Дайвана корпорейшън в Сеул е продала сто четиридесет и две хиляди такива часовници. В магазини на дребно, във фирми за ъпгрейдване на електронни компоненти и във фирмени магазини. Няма и кодировка за местопродажбата.

— Страхотно! Направо върхът!

Куупър продължи да чете по екрана:

— Хм. Онези от ФБР казват, че много се интересуват от бомбата и се надяват да им я дадем за попълване на база-данните им.

— Ей сегичка! Сам ще им я занеса! Пеша! — изръмжа сърдито Райм.

В този момент се схвана раменният му мускул и той трябваше да се отпусне назад, върху облегалката за глава на инвалидния си стол. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, докато непоносимата болка отслабна и накрая съвсем изчезна. Сакс, единствената, която забеляза това, пристъпи напред, но Райм поклати глава към нея и каза:

— Какъв е кабелът, Мел, можеш ли да го определиш?

— Два вида, както изглежда.

— Многоканален или оптически?

— Нито един от двата. Обикновена телефонна жица.

— Шунтираща?

— Няма.

— Е — каза Селито, това е добра новина, нали? Значи, е изоставил предпазливостта.

Но Райм мислеше другояче.

— Не се заблуждавай, Лон. Единствената цел на шунтирането е да се затрудни обезвреждането на бомбата. Това, че не е поставил шунтиращ кабел, означава, че е бил сигурен в плана си. Знаел е, че никой няма да го открие и бомбата ще избухне.

— Ей тая шашма тука — обади се раздразнено Делрей, като гледаше останките от бомбата с презрение. — Заради нея сигурно нашето момче бая си е напънало задника да намери кой да му покаже как да си я направи, а? Зная доста мои хора, които държат връзка с доставчиците на експлозиви.

Фред Делрей също беше научил доста повече за бомбите, отколкото предполагаше. Неговият дългогодишен партньор и приятел Тоби Дулитъл беше работил няколко години на приземния етаж в сградата на ФБР в Оклахома сити. Беше убит от експлозия на бомба с основна съставка изкуствен тор.

Но Райм поклати глава.

— Тези неща могат да се намерят във всички магазини, Фред. С изключение, разбира се, на експлозива и детониращия шнур. Тях най-вероятно Хансен му ги е дал. По дяволите, Танцьорът спокойно е можел да намери всичко необходимо от всеки магазин за радиочасти!

— Какво? — удивена попита Сакс.

— О, да — обади се Куупър и прибави, — ние му викаме бомбаджийския магазин.

Райм придвижи количката покрай масата към парче стоманена кутия, смачкана като лист ненужна хартия и дълго я гледа. После се дръпна назад и вдигна поглед към тавана.

— Но защо я е сложил отвън? — разсъждаваше на глас той. — Пърси каза, че винаги има много хора наоколо. Пък и нали пилотът би трябвало да обиколи машината си преди полет, да види как са колесниците, перките и другите там неща.?

— Ами да, така е — съгласи се Селито.

— Защо Ед Карни или другият пилот не са забелязали нищо?

— Защото — внезапно се обади Сакс — Танцьорът не е могъл да постави бомбата, преди да види кой ще лети със самолета.

Райм се завъртя с количката си към нея.

— Точно така, Сакс! Той е бил там и е наблюдавал. Когато е видял Ед Карни да се качва на борда, е бил сигурен, че поне единият от свидетелите ще бъде убит. И тогава се е промъкнал отнякъде и я е лепнал върху корпуса, точно преди излитане. И ти, Сакс, ще трябва да разбереш откъде. Търси! Хайде, тръгвай вече!

— Имам един час само, нали — май вече по-малко? — каза Сакс с хладен поглед, докато се отправяше към вратата.

— Още нещо — обади се Райм. Тя се спря.

— Танцьорът е доста по-различен от всеки друг, срещу когото си се изправяла досега. — Как въобще можеше да го обясни? — При него това, което си сигурна, че виждаш насреща си, може да не съвпада с действителността.

Тя вдигна едната си вежда, което означаваше: „Хайде, доизясни се!“

— Той едва ли ще бъде там, на летището. Но ако случайно видиш някой, който се приближава към тебе, ами… по-добре… стреляй първа.

— Какво? — изсмя се тя.

— Грижи се на първо място за себе си, майната му на местопрестъплението.

— Ама аз съм само някакъв си сътрудник — каза тя на излизане. — Едва ли го интересувам.

— Амелия, слушай…

Отговори му затихващият тропот на стъпките й. Обичайната схема: глухото думкане по дъбовите дъски, немите стъпки, докато вървеше по персийския килим, после острото стакато по мрамора в антрето. И накрая — шумното трясване на входната врата.