Джефри Дийвър - Танцьорът

Час 3 от 45

— Най-добрите войници са търпеливите войници.

— Сър, ще запомня това, сър.

Стивън Кол беше седнал върху кухненската маса в апартамента на Шийла и докато слушаше дългия разговор, записан на касета, се опитваше да реши точно колко голяма беше омразата му към Еси, уличната котка, или която там беше му се мотала из краката. Отначало беше решил да хване котките и да ги убие, но после забеляза, че от време на време някоя от тях надава по някой доста страховит вой. Ако съседите бяха свикнали с този звук, можеха да заподозрат нещо, щом от апартамента на Шийла Хоровиц не чуваха нищо друго, освен тишина.

Търпение… Гледаше как се въртеше касетата. Слушаше.

Цели двадесет минути по-късно той чу това, което се беше надявал да чуе. Усмихна се. Добре, дори прекрасно. Извади любимия си модел 40, сгушен като малко бебче в калъфа на „Фендера“, и тръгна към хладилника. Вдигна глава. Звуците отвътре бяха престанали. Той вече не се тресеше. Почувства се малко успокоен, вече не толкова дребен, и червеоподобен, след като беше натикал истинския червей вътре. Вече можеше да си тръгне. Вдигна раницата си и напусна затъмнения апартамент, изпълнен с острата миризма на котешки мускус, прашно вино и милиарди следи от противни червеи.

Някъде насред полето.

Амелия Сакс караше с бясна скорост през своеобразния тунел от разцъфнали плодни дръвчета, отвъд които от едната страна имаше разпилени камъни, а от другата, някакви ниски скали. Докъдето поглед стигаше, цареше свежа зеленина, изпъстрена от жълтия звездопад цъфтящи форзиции. Сакс беше градско момиче, родена в централна Брууклинска болница, и през целия си живот не бе напускала задълго родния си квартал. За нея природата беше Проспект парк през неделите или защитените горски участъци из Лонг Айлънд през делничните дни, където тя се криеше заедно с черния си, приличен на акула „Додж Чарджър“, от патрулите на пътна полиция.

Днес, седнала зад волана на мощния и пъргав автомобил на Отдела за разследване, тя натисна рязко педала на газта и като навлезе в отсрещния банкет, задмина един фургон, на задното стъкло, на който се поклащаше един обърнат с главата надолу котарак Гарфийлд. После сви на разклонението и пое по шосето, което щеше да я отведе към вътрешността на окръг Уестчестър.

Вдигна ръка от кормилото, нервно тикна единия си пръст в косата си и се почеса. После отново сграбчи пластмасовия волан и натисна газта, докато не се вряза в някакви предградия, осеяни от затворени за движение търговски алеи, долнопробни магазинчета и квартални закусвални. В главата й се рееха мисли за бомби и за Пърси Клей. И за Линкълн Райм.

Днес той беше някак различен. Криеше нещо важно. Работеха заедно вече цяла година, откакто я беше отвлякъл почти насила от една отдавна мечтана задача в отдела „Връзки с обществеността“, за да му помага при разкриването на някакъв сериен похитител. По това време Сакс беше в депресия — отношенията с приятеля й доста се бяха влошили, а един скандал за корупция в отдела дотолкова я беше сломил, че й се искаше да се върне на улицата, като патрул. Но Райм не й позволи. Ей така, взе си я без много приказки. Макар че беше само цивилен консултант, той успя да уреди да я прехвърлят към „Веществени доказателства“. Отначало тя протестираше и се дърпаше, но скоро се отказа от престорената си неохота; факт беше, че тя си обичаше работата. Оказа се, че обича да работи с Райм, чийто ум и колорит й действаше едновременно ободряващо, смущаващо и — досега пред никого не си беше признавала — страхотно възбуждащо.

Което, разбира се, не означаваше, че тя успяваше да го разбере напълно. Линкълн Райм играеше живота си според наклонностите на сърцето си и никога не й съобщаваше всичко.

Стреляй първа…

Какви ги дрънкаше той? Човек трябва винаги да избягва да се прави на каубой на необработено местопрестъпление, ако съществуваше и най-малката възможност да се избегне това. Един-единствен изстрел можеше да замърси въздуха с въглерод, сяра, живак, антимон, олово, мед и арсен, а да не говорим, че при самия изстрел и отката можеха да се заличат важни следи. Самият Райм й беше разказвал как когато му се наложило да застреля престъпника, който се криел на местопрестъплението, през цялото време се ядосвал, че изстрелите щели да съсипят голяма част от веществените доказателства. Пък и какво толкова му беше различното на този Танцьор с трупове, освен тъпото име и факта, че той изглеждаше сравнително по-умен от типичните мафиози или разпищовили се селяни, умиращи си да се правят на каубои?