Джефри Дийвър - Танцьорът

— Наистина ли е той? — попита капитанът. — Танцьорът?

— От това, което знаем — обади се Селито.

Последва къса пауза, която за побелялото ченге означаваше същото, както тежка въздишка при всеки друг. После той каза:

— Мога да ангажирам дузина момчета от групата 32 Е.

Служителите от 32 Е, наричани така по номера на стаята си в полицейското седалище, бяха за всички обществена тайна. Официално те се водеха служители за специални процедури към Групата за спешни действия. Мъже и жени, голяма част от тях бивши военни. Всички те са били безмилостно обучавани главно в две насоки — търсене и наблюдение — както, разбира се, и в нападение, стрелба със снайпер и спасяване на заложници. Не бяха много. Въпреки нелицеприятната репутация на града, специално в Ню Йорк имаше проведени относително малко тактически операции, а що се отнася до хората, които преговаряха с похитителите на заложници — най-добрите в страната, — те обикновено се справяха и с най-неразрешимите и безизходни ситуации, преди да се наложат твърди действия. Решението на Хауман да ангажира два отряда от тях, което правеше десет човека, за решаване на случая с Танцьора, означаваше, че почти цялата група щеше да влезе в действие.

Минутка след това в стаята влезе един невисок, оплешивяващ мъж, с очила, които съвсем не му подхождаха. Мел Куупър беше най-добрият служител в лабораторията към Отдела за разследване и разпределение на силите, ръководен някога от самия Райм. Куупър никога не беше обработвал местопрестъпление, не беше арестувал нарушител и вероятно беше вече съвсем забравил как се стреля с елегантния пистолет, който упорито носеше навсякъде със себе си, в летен кобур, отзад на кожения си колан. Нямаше желание да пътешества по широкия свят, ако можеше просто да стои на стола си в лабораторията, да се взира в микроскопите и да анализира полуизтрити отпечатъци (е, освен в лабораторията, той обичаше да бъде и на дансинга на някоя бална зала, където винаги печелеше първа награда за най-добър танцьор на танго).

— Господин инспектор — обърна се към него Куупър с титлата, която му припомняше миналото, — аз си мислех, че ще трябва да анализирам зрънца пясък. А то се оказа, че става дума за самия Танцьор. — Освен на улицата, клюките се разпространяват със скоростта на светлината само още на едно място в света, помисли си Райм, и това беше самият полицейски участък. — Тоя път ще го пипнем, а, Линкълн? Ще си го приберем на топло, нали?

Докато Банкс обясняваше накратко ситуацията на новодошлите, Линкълн случайно вдигна поглед. На вратата на лабораторията беше застанала жена. Тъмните й очи оглеждаха внимателно стаята, сякаш искаха да я погълнат цялата. В тях не се четеше нито притеснение, нито неудобство.

— Мисис Клей? — попита я той.

Тя кимна. Зад нея се появи слаб и висок мъж. Това трябва да е Бритън Хейл, предположи Райм.

— Моля, заповядайте — обади се отново криминалистът.

Тя пристъпи до средата на стаята, като не отделяше поглед от Райм, после очите й се преместиха върху сложната апаратура, до Мел Куупър.

— Пърси — каза тя, — наричайте ме Пърси. Вие трябва да сте Линкълн Райм, нали?

— Точно така. Много съжалявам за случилото се със съпруга ви.

Тя кимна сковано, явно не се чувстваше добре, когато проявяваха съчувствие към нея.

„Също като мене“, помисли си Райм.

После се обърна към човека до нея:

— А вие сигурно сте мистър Хейл?

Длъгнестият пилот кимна и пристъпи напред да се здрависа с него, после забеляза, че ръцете на Райм са привързани към инвалидната му количка.

— О — измърмори той, после се изчерви. Отстъпи назад.

Райм ги представи на останалите присъстващи. Липсваше Амелия Сакс, която — по настояване на Райм — в момента се преобличаше, като сваляше униформата си, за да я замени с дънки и спортна тениска. Беше й обяснил, че Танцьорът често ранява или убива ченгета за заблуда на преследвачите си; така че тя трябвало да изглежда колкото е възможно по-обикновено облечена.

Пърси извади една бутилка от джоба на широките си панталони, беше от ония сребристите плоски алуминиеви бутилки, отвинти капачката и удари една малка глътка. Пиеше алкохола — Райм успя да надуши, че това беше скъп бърбън, — сякаш пиеше лекарство.

След като собственото му тяло го беше предало, Райм рядко обръщаше внимание на физическите качества на другите, с изключение на жертвите и престъпниците. Сега обаче нямаше как да не забележи Пърси Клей. Тя беше малко по-висока от метър и петдесет и въпреки това от нея се излъчваше някакъв особен род сдържана целеустременост. Очите й, черни като нощта, бяха пленителни. Едва след като човек успееше да отмести погледа си от тях, можеше да забележи лицето й, не особено красиво — имаше чип нос и момчешки вид. Черната й къдрава коса стърчеше на всички посоки, но беше късо подстригана. Райм си помисли, че няколко дълги кичура биха посмекчили ръбестата форма на лицето й. Не беше усвоила защитните маниери на повечето ниски хора — да поставя ръцете си на кръста, скръстени на гърдите или да ги мотае пред устата си. Тя просто беше свикнала да избягва излишните жестове, „като самия него“, мина му през ума.