Джефри Дийвър - Танцьорът

— О, Пърси.

Двете жени се прегърнаха.

— Всичко ще се оправи, майко. — Пърси едва успяваше да сдържа сълзите си.

— Не, няма да се оправи — каза немощно възрастната жена. — Никога няма да се оправи…

Един полицай я заведе до джипа, който щеше да я откара. Пърси се загледа след отдалечаващия се автомобил, после попита стоящия до нея полицай:

— Къде отиваме?

— На гости на Линкълн Райм.

Друг се обади:

— Ще повървите малко с тези двама полицаи от двете ви страни. Вървете с наведени глави, каквото и да се случи, не поглеждайте нагоре. Трябва да стигнем до втория фургон, ей там. Виждате ли го? После и двамата скачате вътре и си слагате коланите. И никакво поглеждане през прозореца. Ще караме много бързо. Някакви въпроси?

Пърси отвори бутилката и жадно отпи солидна глътка бърбън.

— Да, кой, по дяволите, е този Линкълн Райм?

— Вие ли сте го шила? Сама?

— Да — отвърна жената, като дръпна бродираното елече, което, също като карираната пола на нея, беше малко по-широко, пресметнато така, че да прикрива солидната й фигура. Бродерията му напомняше на прешленестото тяло на червей. Той потръпна, прилоша му, но успя да се усмихне и каза:

— Прекрасно е. — После сръбна от чая си и се извини, както понякога вторият му баща правеше, когато се правеше на джентълмен.

Попита я дали има нещо против да седне при нея.

— Амии… не — отвърна тя и скри списанието в платнената си чанта, сякаш беше порно.

— А, между другото — каза Стивън, — аз съм Сам Ливайн. — Тя премигна като чу фамилията му, но после се успокои при вида на арийските му черти 18 18 Ливайн е еврейска фамилия. . — Повечето хора ми викат Сами — прибави той. — За мама обаче съм Самуел, особено ако съм оплел нещо конците — и той се изсмя късо.

— Аз ще ви викам „приятел“ — обяви тя. — Аз съм Шийла Хоровиц.

Той погледна през прозореца, за да не му се налага да докосва влажната й ръка, завършваща с пет бели, меки и лигави червея.

— Радвам се, че се запознахме — каза той и сръбна от чая си, който, впрочем, беше отвратителен. Шийла забеляза, че под два от ноктите, с които завършваха топчестите й пръсти, има мръсотия. Без да се стеснява, започна да ги дълбае с куката си, махайки събралата се черна кал.

— Успокоява — обясни тя. — Шиенето, имам предвид. У дома имам един стар „Сингер“. От онези, черните, нали ги знаете? От баба ми е. — И тя се опита да приглади мазната си къса коса, като явно съжаляваше, че точно днес не я беше измила.

— Вече не познавам момичета, които се занимават с шиене — каза Стивън. — В колежа имах една приятелка, която обичаше да шие. Правеше повечето от дрехите си сама. Бях направо шашнат.

— Ъъм, то в Ню Йорк, като във всички градове днес, никой, ама наистина никой не шие — презрително се изсмя тя.

— Майка ми шиеше през цялото време, с часове наред — каза Стивън. — Всеки неин бод трябваше да бъде перфектен. Ама наистина безупречен. За тридесет секунди шиеше един инч 19 19 2,54см. — Това беше истина. — Още си пазя някъде дрехите, които тя ми е шила. Може да ви се стори глупаво, но си ги пазя просто защото тя ги е ушила. — Това беше лъжа.

Стивън сякаш още чуваше как забръмчава и спира внезапно моторчето на „Сингер“-а откъм малката топла стая на майка му. Денем и нощем. Изправяше пустите шевове. По тридесет секунди на инч. И защо? Защото било важно! Ето я, взема линеала, метъра, кредата…

— Повечето мъже — от начина, по който тя наблегна на последната дума, човек можеше да разбере много за живота на Шийла Хоровиц — въобще пет пари не дават за шиенето. Искат момичетата им да се занимават със спорт или да разбират от кино. — И тя бързо прибави. — И аз се занимавам. Искам да кажа, че спортувам, често ходя на ски. Е, не мога да се меря с вас, естествено. Обичам и да ходя на кино. Харесват ми филмите, само някои.

— О, аз не карам ски. Не обичам спорта. — Той погледна навън и видя ченгета навсякъде. Надничащи във всяка кола. Гъмжило от преплетени сини червеи…

— Сър, не разбирам защо са предприели такава мащабна офанзива, сър.

— Редник, твоята работа не е да разбираш. Твоята работа е да проникваш в тила на противника, да преценяваш обстановката, да осигуряваш някого за отвличане на вниманието, да изолираш и да премахваш. Това ти е работата, ясно ли е, Редник?

— Моля? — попита той, понеже беше изтървал думите й.

— Ами казах, да не ми ги пробутвате такива. Тоест, на мен ще ми трябват месеци, че дори години, за да достигна вашата атлетична форма. Ще се запиша в клуба „Здраве и Тенис“. Отдавна си го мисля. Макар че ще ми създава големи проблеми. Но наистина ще се запиша. Честна дума.