Джефри Дийвър - Танцьорът

Стивън се засмя.

— О-ох, писнало ми е от тези — Боже, та те всичките изглеждат такива едни, болнави. Нали се сещате? Толкова са слаби и бледи. Само си представете, да вземете едно от онези момичета, дето ги показват по телевизията и да я заведете в двора на крал Артур. Веднага ще се втурнат към придворния доктор и ще кажат: „Бързо, тя сигурно скоро ще умре, преподобни…“

Шийла премигна плахо, после се заля от смях, разкривайки развалените си зъби. Шегата й даде извинение да се подпре на ръката му за момент. Той усети как петте червея смачкаха плътта му и с огромно усилие потисна неудържимия импулс да повърне.

— Баща ми — каза тя, — беше военен и много пътуваше. Та той ми е казвал, че в другите държави смятат, че американките са далеч по-слаби от техните жени.

— Той военен ли е бил? — попита Сам Сами Самуел Ливайн, като се усмихна.

— Пенсионира се полковник. — Е…

„Не се ли увличаш?“ — запита се той. „Не.“ Каза:

— И аз служа. Сержант съм. В армията.

— Сериозно ли? Къде сте разпределен?

— Към специалните части съм. В Ню Джърси. — Тя явно беше достатъчно осведомена да не задава повече въпроси за това, с какво се занимават специалните части. — Радвам се, че и вие имате военен в семейството. Аз понякога не казвам на хората с какво се занимавам. Нали разбирате, понякога това ги отблъсква. Особено тук, искам да кажа, в Ню Йорк.

— Не се притеснявайте за това. Мен не ме отблъсквате, приятелю. — Тя кимна към калъфа за китара. — Да не би да сте и музикант?

— Всъщност, не. Ходя на доброволни начала в една детска градина. Уча децата на музика. От базата ми позволиха.

Погледна навън. Проблясващи светлини. Синьо, бяло. Един полицейски джип профуча покрай тях.

Жената придвижи стола си на колелца по-близо до неговия и той усети отблъскваща миризма. Отново се почувства дребен и незначителен. Представи си как от мазната й коса капят червеи. Едва не повърна. Извини се набързо и три минути търка ръцете си в тоалетната. Когато се върна забеляза две неща: горното копче на блузата й беше разкопчано, а по гърба на елечето й имаше сигурно хиляда котешки косъма. Котките, помисли си Стивън, бяха просто четириноги червеи.

Отново погледна навън и видя как кордонът от ченгета се беше приближил към тях. Вдигна часовника си и каза:

— Ей, ще трябва да отида да си взема котката. Оставих я при ветеринарния…

— О, вие имате котка? Как се казва? — тя се наведе напред.

— Бъди. 20 20 Англ. приятел.

Очите й светнаха.

— Ох, писи, писи, пис. Имате ли снимка?

На някаква си шибана котка?!

— Не я нося — отвърна той и цъкна с език в знак на съжаление.

— Много ли е болничък малкият Бъди?

— Оставих го само за преглед.

— О, извадили сте късмет. Пазете го от онези червеи.

— Какви червеи? — попита той стреснат.

— Ами такива, глисти, тении и тям подобни.

— О, разбира се.

— Ъъм, ако сте истински приятел — звънливо припя Шийла, — ще ви запозная с Гарфийлд, Андреа и Еси. Е, тя всъщност е Есмералда, но аз никога не съм й казвала така.

— Изглежда са големи сладури — съгласи се той, зяпнал глупаво снимките, които Шийла току-що беше измъкнала от портфейла си. — Ще се радвам да ги видя на живо.

— Е, аз съм съвсем наблизо — избърбори тя. — На три пресечки от тука.

— Хей, имам идея — Сега неговите очи светнаха. — Ако може да си оставя нещата у вас, тъкмо ще видя вашите любимци, а после, ако искате, можете да дойдете с мене да вземем Бъди.

— Ех, че хубаво го измислихте — съгласи се Шийла.

— Да вървим.

Като излязоха навън, тя каза:

— Я-я, гледай колко полицаи. Какво ли е станало?

— Уау! Не зная. — Стивън метна раницата на рамото си. Нещо метално издрънча. Сигурно заслепителната граната се удари в „Беретата“.

— Какво има вътре?

— Музикални инструменти. За децата.

— О, като онези триъгълници?

— Да, точно като тях.

— Искате ли да ви нося китарата?

— Ако нямате нищо против.

— Ами, мисля, че ще ми ходи.

Тя пое калъфа за „Фендер“-а и провря ръката си през дръжката. Така преминаха през цяла купчина полицаи, заслепени като двойка влюбени. Продължиха надолу по улицата, като се смееха и обсъждаха тези противни котки.

Час 1 от 45

На вратата на Линкълн Райм се появи Том и махна на някого да влезе.

Това беше един спретнат късоподстриган мъж, преминал петдесетте — капитан Бо Хауман, шеф на Групата за спешни действия към нюйоркската полиция. Жилав, с посребрена коса, Хауман приличаше на армейски сержант, чиято работа е да обучава новобранци, какъвто всъщност е бил в по-младите си години. Говореше бавно, обмисляше всяка своя дума и гледаше събеседника си право в очите, без да отмества погледа си. На устните му винаги играеше едва забележима усмивка. Когато ходеше на занятия или при тактически операции си обличаше противокуршумната жилетка и специален противовзривен шлем. Винаги беше един от първите, които минаваха през пробива на мнимата или истинска барикада.