Джефри Дийвър - Танцьорът

Елиополос погледна часовника си и каза:

— В шест сутринта ще изпратим тук брониран фургон да ви вземе и докара за заседанието на Голямото жури. Съжалявам, но май няма да можете да се наспите. — Той хвърли поглед към Сакс. — Ако зависеше от мене обаче, щяхте вече да спите дълбоко, без да се тревожите за нищо.

Никой не му каза „Довиждане“, щом той се отправи към вратата да си върви. Франкс продължи:

— Трябва да ви кажа още няколко неща. Не поглеждайте през прозорците. Не излизайте навън без придружител. Онзи телефон там в ъгъла на дневната е за вас. Само него ще можете да ползвате. Изключете си клетъчните телефони и не ги използвайте по никой повод. И така. Това е. Въпроси?

Пърси попита:

— Да имате малко пиене?

Франкс се наведе към един шкаф и измъкна оттам бутилка водка и една с бърбън.

— Обичаме да задоволяваме всички нужди на гостите си.

Той остави бутилките на масата и се отправи към входната врата, като пътьом си облече якето.

— Аз ще се прибирам. Чао, Том — обърна се той към колегата си, който беше застанал на вратата. После кимна и към другите четирима, които стояха прави насред полираното, облицовано с дърво фоайе на къщата, прилична на ловна хижа. Представляваха твърде неуместна картинка, сякаш някой шегаджия ги беше нарисувал допълнително. Като капак на всичко, точно срещу тях на стената бяха окачени цяла дузина препарирани глави на елени и лосове, гледащи право към двете бутилки алкохол.

В този момент телефонът стресна всички във фоайето. Единият от маршалите го вдигна на третото иззвъняване.

— Ало… ?

Погледна към двете жени:

— Амелия Сакс?

Тя кимна и пое слушалката. Беше Райм.

— Сакс, какво ще кажеш, струва ли мястото?

— Ами добро е — отвърна тя. — Има доста техника наблъскана. Ами трупът?

— Засега нищо. За последните четири часа са изчезнали четирима на територията на Манхатан. Сега ги проверяваме. Джоуди там ли е?

— Да.

— Питай го дали Танцьорът някога му е споменавал, че се кани да си сменя самоличността?

Тя предаде въпроса. Джоуди се замисли:

— Ами, сещам се, че веднъж ми разказваше нещо… то, всъщност не е нещо особено. Каза, че ако трябва да убиеш някого, трябва да проникнеш, да прецениш, да разсееш и тогава да премахваш. Май така беше. Не съм много сигурен. Ама искаше да каже да изпрати някого, който да направи нещо и когато всички се занимават с това нещо, той да действа. Мисля, че тогава спомена някакво вестникарче или ваксаджийче.

Най-опасното ти оръжие е измамата…

Тя предаде думите му на Райм и той каза:

— Смятаме, че трупът е на млад бизнесмен. Може да е адвокат. Питай Джоуди дали му е споменавал, че се кани да ходи в съда за Голямото жури?

Джоуди каза, че не си спомня такова нещо.

— Добре, благодаря — каза Райм. После се провикна нещо към Мел Куупър. — Ще ти се обадя по-късно, Сакс.

Като затвори, Пърси ги попита:

— Не искате ли да пийнем по едно преди лягане?

Сакс не можа да каже със сигурност. Още потръпваше при спомена за фиаското си с Райм онази нощ, когато преди това си беше наляла повечко скоч. Сега обаче, без много да му мисли изтърси:

— Налей.

Роланд Бел реши, че половин час няма да бъде на работа.

Джоуди се спря на едно малко, изпи го като лекарство на един дъх и се отправи към леглото си. Стискаше книгата си под мишница, сякаш беше някакво тайно оръжие, и зяпаше с хлапашко възхищение окачената на стената глава на американски лос.

Вън, в гъстия пролетен въздух цикадите пееха, а едрите жаби от езерото крякаха с пълно гърло засуканите си и неспокойни песни.

Когато погледна през прозореца към дрезгавината на ранното пролетно утро, Джоуди видя вечно будните и търсещи прожектори, които осветяваха цялата околност въпреки гъстата на места мъгла. Сенките на дърветата пробягваха на всички посоки, мъглата се процеждаше от гъстата отсрещна гора. Той се отдалечи от прозореца си и отиде до вратата.

На около десет метра от стаята му двама маршали пазеха коридора в нещо като малка стаичка. Изглеждаха отегчени и само наполовина бдителни.

Ослуша се, но не чу нещо повече от обичайното нощно пукане и скърцане на всяка стара къща. Джоуди се върна в стаята си и седна върху провисналия матрак. Извади окъсаното си и омазнено копие от любимата си книга.

„Хайде на работа“, мина му през ума.

Разтвори книгата с тихо припукване от лепилото и отлепи късчето тиксо от долния ръб на задната корица. Върху леглото се изхлузи дълъг нож. Острието му приличаше на оксидирана стомана, макар че всъщност беше подсилен с керамика полимер, за да не го хваща металотърсач. Не беше заострен, но имаше петна по повърхността си, острието му режеше като бръснач, а от другата страна беше назъбен като хирургически трион. Дръжката беше увита в тиксо. Сам си го беше направил. Като повечето истински оръжия и този не беше бляскав, нито красив; предназначението му беше само едно: да убива. И го правеше, при това доста добре.