Джефри Дийвър - Танцьорът

— Добре, Лон. Амелия при теб ли е? Дай ми я, ако е наоколо.

— Господи — викна някой някъде далеч от слушалката.

„Прилича на Хауман“, помисли си Райм. — Към нас идват цели пет пожарни коли.

— Ама някой не…? — понечи да попита някой, но после гласът му заглъхна.

„Не, никой не го е направил“, отговори му мислено Райм. Можеш ли да си представиш…

— Ще ти се обадя по-късно, Линкълн — каза Селито. — Трябва да се направи нещо. Тия пожарни паркираха и на двата тротоара.

— Аз ще й се обадя на Амелия — каза Райм. Селито затвори.

След като спуснаха пердетата, в стаята стана тъмно.

Тръпки побиха Пърси Клей.

Представи си скиталеца, нейния сокол, хванат в капан, как невярващ размахва в недоумение силните си криле. Хищническите нокти и острият му клюн режат като с бръснач въздуха. От гърлото му се разнася див писък. Но това, което най-ужасяваше Пърси, беше неистовият страх в очите на птицата. Отнели й небето и свободата, тя, хищницата, беше попадала в ноктите на ужаса. Уязвена и уязвима.

Пърси изпитваше същите чувства. Ненавиждаше мисълта, че се намира тук, в охраняваната къща на правителството. Затворена. С единственото занимание да зяпа — и мрази — тъпите картини по стените. Бездарен боклук от Уулуърт и Джей Си Пени. На пода — избелял килим. В ъгъла — евтина мивка и очукана гарафа с вода. Леглото беше застлано с овехтяла розова кувертюра от плюш. В единия й ъгъл бяха издърпани няколко конеца; вероятно тук беше седял някой информатор от времето на стачките и нервно беше разнищвал конците на разваления вече плат.

Тя отново отпи от шишето си. Райм й беше казал за капана. Дето Танцьорът трябваше да тръгне след бронирания фургон, като мисли, че Пърси и Хейл са вътре. Тогава щяха да го спрат и да го арестуват или убият. Жертвата й сега щеше да даде резултат. След десетина минутки щяха да го пипнат — убиецът на Ед. Онзи, който промени завинаги живота й.

Тя вярваше на Линкълн Райм и му се доверяваше. Вярваше му по същия начин, по който вярваше и на Контрол на въздухоплаването, когато я предупреждаваха за температурни колебания във въздуха и в следващата минута самолетът й скачаше от височина шестстотин метра на хиляда.

Пърси метна шишето на леглото, изправи се и закрачи напред-назад. Искаше й се да лети, да бъде във въздуха, където беше безопасно за нея, където тя можеше да контролира положението си. Роланд Бел й беше казал да изгаси светлините и я беше заключил в стаята. Всички бяха горе, на последния етаж. Тя чу трясъка на експлозията. Очакваше я. Но не беше очаквала страха, който я обзе след това. Беше направо непоносим. Би дала всичко да погледне през прозореца.

Отиде до вратата, отключи я и излезе в коридора.

Беше тъмно. Като нощ… Всичките звезди на вечерта.

Надуши остър мирис на химически вещества. „От бомбата е“, досети се тя. В коридора нямаше никого. В дъното обаче й се видя, че нещо помръдна. Някаква сянка откъм стълбището. Напрегна очи, но то не се повтори.

Стаята на Брит Хейл беше на два-три метра от нейната. Ужасно й се искаше да си поговори с него, но не и в този й вид — бледа, с треперещи ръце. От очите й напираха сълзи от страх… Божичко, по-лесно й беше да се измъкне от принудително пикиране, отколкото да погледне още веднъж в онзи коридор.

Бавно се върна в стаята си.

Това не бяха ли нечии стъпки?

Затвори вратата и си легна.

Сега вече съвсем ясно ги чу.

— Команден режим — разпореди се Линкълн Райм. Прозорчето услужливо се изписа на екрана.

Някъде отдалече до него долетя звука на виеща сирена.

Точно тогава Райм осъзна грешката си.

Пожарните коли…

Не! За това не бях се сетил.

Но Танцьорът беше. Естествено! Свил си е униформа на пожарникар или лекар и в момента спокойно си влизаше в охраняваната къща!

— О, не — измърмори той. — Не! Как може толкова да съм изключил?

Компютърът, който беше „чул“ последната му дума, побърза да изключи всички периферни устройства и скри диалоговия си прозорец.

— Не! — кресна Райм. — Не!

Но системата не можа да разчлени отчаяния му крясък и след секунда на екрана си изписа съобщение: „Наистина ли искате да изключите компютъра си?“

— Не — прошепна отчаяно той.

После всичко потъна в мълчание, но системата не се изключи. Вместо това се изписа надпис: „Сега какво искате да направите?“

— Том! — изкрещя отново Райм. — Който и да е… обадете се, Мел?

Вратата обаче си остана затворена; никой не го беше чул от долния етаж.