Джефри Дийвър - Танцьорът

— Вървят към джипа… Щрак и всичко замлъкна.

Ново щракване. Шум. Този път беше Селито.

— Успяха. Направо супер. Потеглят. „Опашката“ тръгва след тях.

— Добре — каза Райм. — Джоуди там ли е?

— До мене. Вътре сме.

— Кажи му да се обади.

— Дадено, Линк. Ето. Всичко отново замлъкна. Чакаше.

Да види дали този път Танцьорът щеше да се уплаши. Да види дали този път беше успял да изпревари хладния ум на човека насреща си.

Чакаше.

Клетъчният телефон на Стивън изцърка. Той го отвори.

— Ало.

— Здрасти. Аз съм. Дж…

— Знам — отвърна Стивън. — Без имена, моля те.

— Добре де, прав си — Джоуди беше нервен като притиснат в ъгъла язовец. Шашна се, замълча, после каза: — Ами, тука съм.

— Добре. Хвана ли онзи негър да ти помага?

— Аха. Тука е.

— Ти къде си. Точно ми кажи.

— На улицата точно срещу онази къща. Човече, много ченгета бе. Ама никой не ми обръща внимание. Един фургон спря точно преди мъничко пред входа на къщата. От ония, четири по четири. Грамаден. Май че е Юкон. Син е и лесно се забелязва. — В смущението си той беше започнал да става обстоятелствен, мислите му ставаха несвързани. — Много е готин, направо върхът. Прозорците му са огледални.

— Което значи, че са бронирани.

— О! Така ли? Егати, колко много знаеш.

„Ти ще умреш“, обърна се мълчаливо към него Стивън.

— Онези, мъжът и жената тъкмо прибягаха през градинката към фургона. Около тях има сигурно към десетина ченгета.

— Да не са някои други, преоблечени?

— Не, сигурен съм, че са те. Хич не приличат на ченгета, пък и ми изглеждат доста изплашени. Ти на Лексингтън ли си?

— Да.

— В кола?

— Разбира се, че съм в кола — ядоса се Стивън. — Да не искаш да стърча прав? Свих един боклук, май японски. Ще тръгна след тях. И щом излезем на някое пусто място, ще приключа с това.

— Как?

— Какво как?

— Как ще приключиш с тях? Ще им хвърлиш граната или ще ги надупчиш с картечница?

Стивън си помисли: „Изгаряш ли от любопитство?“ Но каза:

— Не съм решил още. Зависи.

— Виждаш ли ги? — Джоуди звучеше много неуверено.

— Да. Зад тях съм. Влизам в движението.

— Японска кола, а? — попита отново Джоуди. — Тойота ли е?

„Ах ти, малка гнидо предателска“, горчиво си мислеше Стивън, „защо се опитваш да ме мамиш, макар да знаеш, че едва ли ще ти се размине!“

Всъщност Стивън в момента наблюдаваше как Юкон-ът и другият фургон преминаха покрай него. Той съвсем не беше в японска кола или в някакви други лайна. Въобще не беше в кола. Облякъл пожарникарската униформа, която току-що беше откраднал, той стоеше на ъгъла на улицата, точно на стотина метра от охранявания блок и наблюдаваше истинското развитие на нещата, които Джоуди си измисляше. Беше разбрал, че хората във джипа бяха примамки. Знаеше, че Съпругата и Приятеля бяха още в охраняваната къща.

Стивън хвана сивата кутийка на дистанционния детонатор. Приличаше на преносима радиостанция, От онези, дето ги продаваха в магазина за детски играчки. Но тази нямаше нито микрофон, нито слушалка. Той намери честотата на телефона на Джоуди, където беше бомбата и задейства устройството.

— Чакай малко — каза на Джоуди.

— А? — засмя се кльощавият. — Тъй вярно, сър.

Линкълн Райм сега беше само наблюдател, нещо като воайор.

Само слушаше какво става в ефира. И се молеше да се окаже прав.

— Къде е фургонът? — чу той как попита Селито.

— Вече на две пресечки от вас — отвърна му Хауман. — Вътре сме. Вървим бавно по Лекс. Сега се включваме в движението. Той… чакай. — Последва дълга пауза.

— Какво?

— След нас има няколко коли, един нисан, едно субару. И един опел Акорд, но вътре са трима. Нисанът се приближава до нас. Може и той да е. Не мога да видя вътре.

Линкълн Райм затвори очи. Усети как левият му безименен пръст, единственият, който не беше го предал, нервно потрепва по меката завивка, покрила цялото легло.

— Ало? — каза Стивън в телефонната слушалка.

— Да — отвърна Джоуди. — Тука съм.

— Точно срещу къщата, така ли?

— Точно така.

Стивън се взираше в градинките около сградата. Не виждаше нито Джоуди, нито негъра.

— Искам да ти кажа нещо.

— Казвай — отвърна малкият човек.

Стивън си спомни как го беше разтърсил ток, когато коляното му се беше допряло до това на Джоуди.

— Не мога да го направя… — Редник…

Стивън стисна дистанционния детонатор в лявата си ръка. Каза: