Джефри Дийвър - Танцьорът

— Добре, сега да се разпределим — каза Селито.

— Чакайте — викна Райм. Те млъкнаха и го погледнаха. — Забравяме най-важната част.

— И тя е?

— Амелия направи оглед на станцията. Искам първо да анализирам какво ни е донесла. Може да разберем как ще ни нападне.

— Ние знаем как ще ни нападне, Линк. — каза Селито и кимна към Джоуди.

— Не се бъзикай със стария, ако обичаш. Сакс, дай да видим какво има в торбата.

Червея.

Стивън вървеше през тротоари, паркове, улици, качваше се на автобуси, слизаше; заобикаляше ченгетата, които виждаше, и Червея, който не виждаше.

Червея, който го наблюдаваше от всеки прозорец, на всяка улица. Червея, който се приближаваше все повече и повече.

Стивън си мислеше за Съпругата и Приятеля, за работата, която му предстоеше, за това колко излишни куршума беше изхабил; чудеше се дали щяха да ги облекат в бронирани жилетки, от какво ли разстояние щеше да му се наложи да стреля, дали този път да си сложи заглушител или не.

Тези мисли обаче минаваха съвсем механично през ума му. Той не можеше да ги контролира, както не можеше да контролира дишането, биенето на сърцето си или скоростта, с която кръвта циркулираше из тялото му.

Това, с което съзнанието му беше заето, беше Джоуди.

Какво толкова имаше в него, та той толкова го беше харесал?

На този въпрос Стивън не можеше да си отговори.

Може би беше начинът, по който живееше сам и не изглеждаше самотен. Може да беше онази малка книга, която ревностно носеше със себе си и сякаш наистина искаше да се измъкне от дупката, в която живееше. Или това как, когато Стивън му беше казал, беше застанал до вратата, без да му пука, че може да получи куршум в главата.

Стивън почувства, че му става весело. Той…

— Какво си почувствал, Редник?

— Сър, аз…

— Весело ли, Редник? Какво, мамка му, значи весело? Ти какво, да не си се влюбил в мен?

— Съвсем не, сър, не съм.

Все още не беше късно да си промени плановете. Все още имаше избор. И то богат избор.

Мислите му се рееха около Джоуди, спомни си всичко, което му беше казал. По дяволите, ами те можеха да пийнат по кафе, като свършат работата.

Можеха да отидат до „Звездния козел“. Както с Шийла, само че това щеше да бъде истинско. И тогава Стивън нямаше да пие пикливия им чай, ами ще си поръча истинско кафе, двойно, както майка му го правеше за баща му сутрин. Щом водата закипеше, слагаше кафето — по две и три-четвърти равни супени лъжици за всеки един от тях. И никога не падаше и прашинка от смляното кафе по печката или където и да е.

Дали той щеше да иска да ходят на лов или за риба?

Ами да си кладат огън…

Можеше да каже на Джоуди да зареже мисията. Той и сам можеше да се справи със Съпругата и с Приятеля.

— Да зарежеш мисията ли, Редник? Какви ги плещиш?

— Сър, нищо, сър. Просто си обмислям всички възможни случайности, както сте ме учили, сър.

Стивън слезе от автобуса и потъна в парка зад противопожарната служба на „Лексингтън“. Облегна раницата на един боклуджийски кош и извади ножа от калъфа му под якето.

Джоуди. Джоу Д…

Той отново си представи слабите му ръце, погледът в очите му.

Радвам се, че те срещнах, партньоре.

Внезапно Стивън потрепера. Като когато беше в Босна и трябваше да премине през един поток, за да не го хванат партизаните. Беше през март и водата беше малко над нулата.

Той затвори очи и се облегна на една стена, подуши влажните камъни наоколо.

Джоуди беше…

— Редник, какво по дяволите, става?

— Сър, аз…

— Какво ти?

— Сър, ами…

— Казвай, Редник! Веднага!

— Сър, уверих се, че врагът опита да ме атакува психологически. Опитите му обаче се оказаха неуспешни, сър. Така че аз съм готов да продължа по плана.

— Много добре, Редник. Но не се разсейвай нито за секунда!

И Стивън разбра, щом отвори задната врата на пожарната и влезе вътре, че повече нямаше да има промени в плана. Това беше идеалната възможност и той не можеше да си позволи да я пропилее, още повече, че може би щеше да му се удаде случай, освен Съпругата и Приятеля, да премахне и Линкълн Червея, както и онази, червенокосата полицайка.

Погледна часовника си. След петнадесет минути Джоуди щеше да заеме позиция. Щеше да набере номера на Стивън. Той щеше да му отговори и да чуе за последно тънкия му глас.

Тогава Стивън щеше да натисне бутона за изпращане на съобщение, който щеше да взриви двадесетте унции циклонит в телефона на Джоуди.