Джефри Дийвър - Танцьорът

„Проклета да е“, мислеше си той, „същият магарешки инат е като мен.“

— Ама аз никого не съм заплашвал — протестираше Джоуди.

— Какво викаш? Нещо съм заглъхнал. Млъквай ти казах бе, чук!

— Откъде да я знам, коя е!

— Да бе — отвърна му Делрей, — тази мъничката сребриста значка, нищо ли не ти говореше? — После си спомни, че не искаше да говори с него и млъкна.

Тогава Селито се приближи и се наведе над Джоуди.

— Разкажи ни за приятеля си.

— Аз да не съм му приятел? Той ме отвлече. Бях в онази сграда на Тридесет и пета понеже…

— Понеже оттам се снабдяваш с хапчета. Знаем, знаем. Джоуди премигна.

— Ама вие откъде…

— Това обаче не ни интересува. Поне не засега. Продължавай.

— Отначало го помислих за ченге, ама после той ми каза, че бил там, защото трябвало да убие някакви хора. Помислих си, че и мене ще убие. Трябваше да се измъкне и ми каза да мълча и аз мълчах, после дойде онова ченге и той го намушка…

— И той го уби! — кресна Делрей. Джоуди въздъхна и придоби нещастен вид.

— Не знаех, че се кани да го убива. Мислех си, че само ще го цапне, колкото да изгуби съзнание или нещо такова.

— Да де, остроумен педал такъв — избухна отново Делрей, — ама той го е убил. Разбра ли, убил го е като куче!

Селито погледна към торбичките с веществени доказателства от метрото, пълни с противни порносписания, стотици хапчета, дрехи. И един нов клетъчен телефон. Пачка пари. Той се върна към Джоуди.

— Продължавай.

— Каза, че ще ми плати, ако го измъкна оттам и аз го поведох по онзи тунел към метрото. Ами вие как ме намерихте бе, хора? — и той погледна към Делрей.

— Ами щото си ходиш весело по улиците, свирукаш си и ей тъй, между другото си пласираш хапченцата, на който ти падне. Всички те знаят, Господи, дори ти научих името.

Ти си пълен боклук. Заслужаваш да те стисна за врата и да не те пусна, докато не посинееш.

— Нямате право да ме удряте — обади се онзи, като се опитваше да се защитава. — Аз си имам права.

— Кой го е наел? — попита го Селито. — Да е споменавал името Хансен?

— Не каза такова нещо. — Гласът му потрепери. — Вижте, съгласих се да му помогна, понеже знаех, че ще ме убие, ако не го направя. Иначе за нищо на света не бих го направил. — Той погледна Делрей. — Той искаше да ви накарам да ни съдействате. Но нали щом си тръгна, аз ви казах да си вървите. Щях да отида до полицията и да им кажа. Честна дума. Той беше ужасен. Беше ме страх от него!

— Фред? — повика го Райм.

— Да, да — отстъпи неохотно агентът. — Наистина смени тона. Караше ме да си вървя. Макар да не каза нищо, че ще ходи в полицията.

— И така, къде отиде той? Ти какво трябваше да направиш?

— Аз трябваше да се мотам около онези боклуджийски кофи срещу онази градската къща и да гледам колите. Каза много да внимавам за мъж и жена, които се качват в кола и заминават. Трябваше да му кажа каква е колата. Даде ми оня телефон там да му се обадя. После той щял да си поеме работата.

— Беше прав, Линкълн — обади се Селито. — Наистина трябва да ги оставим в охраняваната къща. Той се е подготвял за удар по пътя.

Джоуди продължи:

— Тъкмо щях да дойда при вас…

— Млъкни бе, каква полза като лъжеш? Нямаш ли поне малко достойнство?

— Вижте, аз наистина щях да го направя — този път по-спокойно. Той се ухили. — Нали може да дадете някаква награда.

Райм погледна към очите му и се опита да им повярва; после към Селито, който кимна одобрително.

— Ти ни съдействай сега — изръмжа Селито, — пък ние може да се напънем да ти спасим задника от затвора. За пари не зная. Може и това да те огрее.

— Никога не съм причинявал зло на никого. Как бих могъл? Аз…

— Казах ти да си държиш езика зад зъбите — бавно каза Делрей. — Разбрахме ли се?

Джоуди изтъркаля очите си към него.

— Ясно? — прошепна още по-застрашително агентът.

— Да, да, да.

Селито се намеси:

— Трябва да действаме бързо. В колко трябваше да бъдеш до градската къща?

— Дванадесет и половина. Имаха петнадесет минути.

— С каква кола е той?

— Не зная.

— Опиши ни го.

— Ами, между тридесет, тридесет и пет годишен. Не много висок. Но пък много силен. Ако знаете какви мускули имаше. Късоподстригана черна коса. Кръгло лице. Вижте, ако искате ще ви направя една от онези рисунки… дето там ги правят в полицията.

— Име не ти ли каза? Нещо друго? Например, откъде е?

Не зная. Имаше малко южняшки акцент. А, и още нещо — каза, че носи ръкавици, защото имал досие.

Райм попита: