Джефри Дийвър - Танцьорът

Оръжието е просто продължение на ръката ти. Насочваш ръката си, все едно сочиш с пръст, не мислиш за пистолета.

(На летището тя въобще не се беше целила. Беше се проснала по корем като подплашен заек и не смееше да се надигне, стреляше напосоки — най-безсмислената и опасна употреба на огнестрелното оръжие.)

— Разбираш ли бе? Промених си решението и това е, ясно? Сега… и си тръгвай. Ще ти дам… демитата.

— Ама не ми каза къде ще ходим. Де го това място, дето ще се ровим в боклука? Искам първо това да зная. Къде? С ченгел ли да ти вадя думите от устата?

— Никъде няма да ходиш. Върви си. Сакс бавно тръгна нагоре по стъпалата.

В главата й се подредиха мислите: Определяш целта, оглеждаш обстановката, броиш до три. Прикриваш се. Определяш, броиш до три, ако се наложи, до повече. Прикриваш се. Само не се шашкай.

(На летището обаче се шашна. Като изпищя онзи куршум покрай лицето й…)

Забрави го. Концентрирай се.

Още няколко стъпала.

— И сега ш’ми казваш, че не са безплатно, така ли? Значи трябва да си ги платя. Копеле мръсно.

Стъпалата бяха най-голямата й мъка. Коленете й бяха слаби. Скапан артрит…

— Вземай. Тука са към дузина демита. Вземай ги и да те няма!

— Дузина. И няма да ги плащам? — Оня зацвили от радост. — Цяла дузина.

Наближаваше края на стъпалата.

Можеше да се надигне на пръсти и да огледа цялата спирка. Беше готова да стреля. Само да мръдне повече от шест инча в която и да е посока, хич не му мисли, малката, тегли му куршума. Майната им на правилата. Тикваш му три в главата. Дан, дан, дан. Никакви гърди, право в гла…

Внезапно стъпалата свършиха.

— А-а-ах. — Докато падаше, от гърлото й излезе грозно ръмжене.

Стъпалото, върху което си беше поставила току-що крака, се оказа фалшиво. Беше подпряно върху две картонени кутии от обувки, които, разбира се, не издържаха теглото й и се смачкаха. Бетонната плочка се беше изплъзнала надолу и Сакс полетя заедно с нея към подножието на стълбите. Пистолетът изхвръкна от ръката й и тя закрещя:

— Десет-тринайсет! — После видя, че кабелът на Моторолата се беше извадил от радиопредавателя й.

Сакс тупна глухо върху стоманобетонния перон. Главата й се удари в някакъв стълб. Зашеметена, тя се претърколи по стомах.

— Страхотно — измърмори белият, застанал в горния край на стъпалата.

— Кой, мамка му, е това? — попита черният.

Тя повдигна глава и видя двамата мъже, които я гледаха отгоре.

— Мамка му — изпсува отново черният. — Мамка му! Какво, по дяволите, става?

Белият хвана една бейзболна бухалка и тръгна да слиза.

„Аз съм труп“, помисли си тя. „Труп съм.“

Автоматичният нож беше в джоба й. Отне й доста сили да извади дясната ръка изпод себе си. Претърколи се по гръб и зарови в джоба си за ножа. Беше обаче твърде късно. Онзи стъпи на ръката й и втренчи поглед в нея.

„О, Боже, Райм, яко се издъних. Да бяхме се сбогували по-добре снощи… Съжалявам… Съжалявам…“

Тя вдигна ръце пред лицето си, за да се предпази от близкия удар и погледна към пистолета си. Беше твърде далече.

После усети жилестата ръка на онзи, как бръкна в джоба й, извади ножа и го хвърли някъде встрани.

После се изправи и стисна бухалката.

„Татко“, обърна се тя към отдавна умрелия си баща, „май много се издъних, а? Ама аз съм си виновна, виж колко правила наруших.“ Спомни си как той й казваше, че на улицата ти трябва само секунда разсейване и вече си мъртъв.

— А сега ми кажи какво търсиш тука? — промърмори оня, докато размахваше разсеяно бухалката, сякаш не знаеше къде точно да бъде първият му удар. — Коя, по дяволите, си ти?

— Казва се мис Амелия Сакс — отвърна му бездомникът, който изведнъж беше престанал да звучи като такъв. Той прекрачи горното стъпало и бързо слезе долу, към белия мъж и му взе бухалката. — Освен това, ако не греша, мисля че тя е дошла, за да ти срита мършавия задник, приятел. Което се отнася и за мене. — Сакс присви очи и изведнъж видя как бездомникът се изправи и се превърна във Фред Делрей. Беше насочил огромен автоматичен пистолет „Зиг-Зауер“ към главата на смаяния човек.

— Ти си ченге? — заекна онзи.

— ФБР.

— Мамка му! — изплю думите той и отвратен затвори очи. — Това ми е шибаният късмет.

— Тц. — обади се Делрей. — Късметът няма нищо общо с това тук. Сега ще ми позволиш ли да ти сложа гривничките или сам ще свършиш това? Само ми свий някой номер и ще страдаш до края на живота си. Разбрахме ли се?

— Как го направи, Фред?