Джефри Дийвър - Танцьорът

— Какво искаш?

— Ам’ти какво имаш?

— Червенички, бенита, дексита, жълти якенца, демита 43 43 Депресанти, успокоителни. Бензедрин, декседрин — стимуланти. .

— Уха, демитата най са ми по душа. Искам от тях, човече. Ще ти платя. Мамка му, ще ти платя. Имам пари. Направо ще ме скъса отвътре — така ме боли. Оритаха ме, мамка им, копелета! Де ми бяха парите? — Той потупа няколко пъти джобовете си, преди да се усети, че скъпоценните му двайсетачки бяха в лявата му ръка.

— Но — обади се Джоуди. — трябва първо да направиш нещо за мен.

— Веднага, кажи само какво искаш? Свирка ли? Сваляй гащите.

— Не — сряза го Джоуди, ужасен. — Искам да ми помогнеш да преровим един боклук.

— И за к’ъв бяс трябва да се ровим в боклука?

— За да съберем малко кутийки.

— Кутии ли? — изръмжа оня и зачеса носа си с отвращение. — За к’ъв бяс ти е толкоз никел? Току-що им дадох на ония към сто кутии да ми кажат къде ти е дупката. Майната им на кутиите. Аз ти плащам с пари бе, човек.

— Ще ти дам демитата без пари, ако ми помогнеш да потърсим някоя бутилка.

— Без пари ли? — оня беше нещо озадачен. — Искаш да кажеш, наистина без пари, аз няма да ти плащам нищо, така ли?

— Така.

Негърът се огледа наоколо, сякаш търсеше някого да се похвали или да му обясни що за глупости дрънкаше тоя Джоуди.

— Чакай малко — обади се Джоуди.

— Къде трябва да търся бутилките ти?

— Ей сега ще ти кажа…

— Къде? — настоя онзи.

Джоуди отстъпи назад. Затвори вратата. Обърна се към Стивън.

— Нави се.

— Добра работа свърши — усмихна се Стивън.

На свой ред и Джоуди се ухили. Тръгна да се връща към вратата, но Стивън го викна.

— Хей.

Малкият се спря. Изведнъж Стивън издърдори:

— Добре, че те срещнах.

— И аз се радвам, дето те срещнах. — Джоуди се поколеба още минута. — Партньори сме, нали? — Вдигна дланта си във въздуха.

— Партньори — повтори като ехо Стивън. После плясна леко подадената длан. Беше почувствал силно желание да си свали ръкавиците, за да усети върху себе си кожата на Джоуди, но не го направи.

На първо място беше съвършенството. Във всичко.

Час 25 от 45

Спорът беше наистина ожесточен.

— Мисля, че грешиш, Линкълн — каза Селито. — Трябва да ги преместим. Ако ги оставим, той пак ще се опита да удари охраняваната къща.

Те не бяха единствените, които обсъждаха тази дилема. Прокурорът Рег Елиополос не се беше включил — още не — но Томас Пъркинс, специалният агент от ФБР, шеф на отдела в Манхатан, присъстваше лично от името на цялото ФБР. Райм си пожела да бяха тук Делрей или поне Сакс, макар че тя в този момент беше заедно с обединените сили на градската полиция и федералното бюро, които претърсваха изоставените станции на метрото. Досега обаче не бяха открили и следа от Танцьора или от неговия нов съдружник.

— Аз лично съм изцяло за промяна на ситуацията, не за реагиране на действията на престъпника — съвсем сериозно си каза Пъркинс. — Разполагаме с други помещения. — Той изглеждаше ужасен от факта, че на Танцьора му трябваха само осем часа, за да открие местоположението на свидетелите и да се приближи на около пет метра от маскираната врата на противопожарния изход на охраняваната къща. — И то по-добри помещения — побърза да прибави той. — Смятам, че трябва да предприемем незабавно преместване на свидетелите. Имам пълномощия от най-високо ниво. Направо от Вашингтон. Искат да осигурим абсолютната безопасност на свидетелите.

Което означава, заключи за себе си Райм, местете ги, и то веднага.

— Не — твърдо каза криминалистът. — Аз смятам, че трябва да ги оставим там, където са.

— Ако поставим на първо място създалите се преди броени минути обстоятелства — каза Пъркинс, — смятам, че разрешението на нашия спор е ясно като бял ден. Да ги преместим.

Райм обаче не се отказа:

— Той ще тръгне след тях, където и да отидат, било то в нова охранявана къща или във вече използвана. Тук поне си познаваме района, знаем вече и нещо от методите му. Имаме и добро прикритие за устройване на засади.

— Това е голям плюс — обади се Селито.

— Освен това така ще го пообъркаме.

— Как така? — попита Пъркинс.

— В момента той също се чуди какво ще правим, нали така?

— Наистина ли?

— Можете да бъдете уверен — отвърна Райм. — Опитва се да ни предвиди действията. Ако решим да ги оставим, той ще предприеме едни действия. Ако ги преместим — което мисля, че би му се сторило най-вероятно — вероятно ще се опита да нападне в движение. А мога да ви кажа, че колкото и сигурна да е охраната по пътя, все по-друго си е, когато сме на място, което познаваме като петте си пръста. Не, трябва да ги оставим там, където са, и да се подготвим за следващия му удар. Да го очакваме всеки момент, готови да нахлуем и да действаме. Последния път…