Джефри Дийвър - Танцьорът

Сложи ръката си върху рамото на Джоуди.

— Искам да поговорим за това какво ще правим по-нататък.

— Добре. Слушам, партньоре.

— Има един човек, дето ме търси. Джоуди се засмя:

— На мен пък защо така ми се струва, след като едва се измъкнахме, че май цяла сюрия хора те търсят.

Стивън обаче не се засмя.

— Все пак има един, дето е много важен за мене. Името му е Линкълн.

Джоуди кимна.

— Туй първото му име ли е?

Стивън сви рамене.

— Не зная… Никога не съм срещал някой като него.

— Кой е той?

— Един червей… — Сигурно е ченге. Може да е от ФБР. Или пък някой консултант, съветник, нещо такова. Не мога да ти кажа точно. — Стивън си спомни как Съпругата го беше описала на онзи Рон — думите й напомняха човек, който говори за своя гуру или за някой дух. Отново се почувства дребен. Ръката му се плъзна надолу по гърба на Джоуди. Спря се на кръста му. Неприятното чувство се стопи.

— Днес беше вторият път, когато ми попречи да си свърша работата. Че и без малко не ме хвана. Опитвам се да си го представя, но не мога.

— Че какво толкова има да си представяш?

— Ами не зная какво може да направи, не мога да го предвидя. Така че аз да съм пред него.

Стисна го за кръста. Джоуди сякаш нямаше нищо против. Дори не отмести погледа си встрани. Вече не беше покорен. Само как погледна Стивън в очите. Много странно. Това не приличаше ли на… Но не беше сигурен. Май беше нещо като обожаване…

Стивън си спомни, че Шийла също така го беше погледнала, когато бяха в сладкарницата, а той говореше все правилни неща. С изключение на малката подробност, че тогава той не беше Стивън, а някой напълно непознат. Някой, който не съществуваше. Сега обаче Джоуди го гледаше по същия начин като Шийла, макар да знаеше, че Стивън беше това, което винаги е бил — убиец.

Като остави ръката си върху гърба на Джоуди, Стивън каза:

— Всъщност това, което се опитвам да си представя, е че оня ще ги премести от охраняваната къща. Онази сграда, точно до мястото където те срещнах.

— Кого да мести? Тези, които трябва да убиеш ли?

— Да бе. През цялото време се опитва да ме надхитрява. Много мислене му хвърля… — гласът на Стивън заглъхна.

Скъсва се от мислене…

И за какво ли се скъсваше от мислене Линкълн Червея? Дали щеше да премести Съпругата и Приятеля, за да ме подмами отново да нападна охраняваната къща? А може би щеше да ги остави там, където си бяха, очаквайки ме да атакувам от друга позиция? И дори да смяташе, че ще се подмамя да тръгна за втори път, дали щеше да ги остави там като примамка, за да им падна право в ръчичките? И така, въпросът беше: щеше ли да ги мести в нова къща, подмамвайки ме да тръгна след тях, или не?

Кльощавият каза съвсем тихо, почти шепнешком:

— Изглеждаш ми, де да зная, ама май доста разстроен или такова нещо.

— Не мога да го видя… Не мога да кажа какво ще направи оня. Досега всички други са били след мене, гонеха ме. Но можех винаги да ги предвидя. С него нищо не се получава.

— Кажи сега аз какво трябва да направя? — попита Джоуди и залитна към Стивън. Раменете им се допряха.

Стивън Кол, изключителният професионален убиец, доведеният син на човека, който никога не бе познал какво значи дори секунда колебание във всяко едно свое начинание — от убийството на елен до контролния оглед на чиниите, почистени с четка за зъби — сега беше страшно объркан, забил поглед в пода. После изведнъж вдигна очи и погледна Джоуди.

Ръката му още лежеше върху гърба на другия. Раменете им бяха прилепени едно до друго.

Стивън промени решението си.

Наведе се напред и прерови основно раницата си. Откри накрая черния клетъчен телефон, погледна го за момент и го подаде на Джоуди.

— Туй пък какво е? — попита оня.

— Телефон. Ще ти потрябва.

— О, да, това е клетъчен телефон. Готско. — Заразглежда го сякаш никога преди това не беше виждал такова нещо, отвори го и зачете внимателно надписите върху бутоните.

— Знаеш ли какво значи мерач?

— Не.

— Добрите снайперисти никога не работят сами. Винаги си имат мерач, който ги осведомява за местоположението на целта, метри, дистанция, дали има охрана, все такива неща.

— Значи искаш аз да съм твой мерач?

— Аха. Виждаш ли, смятам, че Линкълн ще ги премести.

— Значи си го предвидил?

— Не мога да кажа със сигурност. Просто предчувствие. — Той погледна часовника си. — И така, слушай сега. В един и половина този следобед искам да тръгнеш из улицата като… някой бездомник.