Джефри Дийвър - Каменната маймуна

След задържането на кораба, арестуването на Призрака и огледа на местопрестъплението неговата задача по случая трябваше да приключи (така си беше мислил) и той щеше да се върне към по-обичайната детективска работа — и подготовката за операцията. Сега обаче не можеше да зареже разследването. Ловецът в него искаше да открие виновника и да го предаде на правосъдието.

Телефонът на Делрей иззвъня и той вдигна. След кратък разговор прекъсна връзката.

— Ето какво е положението. Момчетата от Бреговата охрана смятат, че две надуваеми лодки с извънбордови двигатели са се отправили към брега. — Той се приближи до картата и посочи. — Вероятно в този район. Ийстън, малко градче по пътя за Ориент Пойнт. В тази буря не могат да използват хеликоптер, но са изпратили няколко катера, за да потърсят оцелели. Ние ще се обадим на хората си в Порт Джеферсън и ще им кажем накъде са се насочили лодките. Да претърсят брега, за да помогнат на оцелелите. Също и с цел преследване на Призрака. „Беглецът“, Томи Лий Джоунс-и тем подобни.

Алън Коу поглади червената си коса, малко по-тъмна от гривата на Сакс, и се обърна към Пийбоди:

— Искам да отида там.

— Не мога да взимам еднолични решения — отвърна началникът от ИНС.

Това бе ясен намек за водещата роля на Делрей и ФБР в разследването, една от многото забележки, разменени през последните няколко дни.

— Какво ще кажеш, Фред? — попита Коу.

— Не — отвърна главният агент.

— Ама аз…

Делрей поклати енергично глава:

— Нищо не можеш да направиш. Ако го хванат, можеш да го разпиташ в ареста. Тогава прави с него каквото искаш. Тактическите операции обаче не са твоя специалност.

Младият агент бе предоставил ценни сведения за Призрака, но Райм го смяташе за труден характер. Не се беше примирил, че не му разрешиха да отиде с патрулния катер — още една битка, в която Делрей трябваше да отстоява позицията си.

— Ама че глупости — измърмори Коу и се тръшна сърдито на един стол.

Делрей помириса незапалената си цигара, пъхна я зад ухото си и отново се обади по телефона. След като затвори, пак се обърна към екипа:

— Опитваме се да преградим по-малките пътища в района — шосета 25, 48 и 84. Пиков час е и никой не смее да затвори магистралите „Лонг Айлънд“ и „Сънрайз“.

— Можем да предупредим всички служители на пунктовете за таксуване.

Делрей вдигна рамене:

— Може, но не е достатъчно. По дяволите, Китайският квартал е като роден дом за този човек. Добере ли се дотам, ще видим голям зор, докато го намерим. Трябва да го спипаме още на брега.

— Лодките кога ще стигнат до брега? — попита Райм.

— Според изчисленията — след двайсетина минути. А нашите хора са на петдесет мили от Ийстън.

— Няма ли никакъв начин някой да стигне по-рано? — попита Пийбоди.

Райм се замисли за миг, сетне подаде команда в микрофона на системата си за управление:

— Телефон. Включване.

Победител в автомобилното рали на 500 мили в Индианаполис през 1969 г. бил един „Шевролет Камаро Суперспорт“ кабриолет на „Дженерал Мотърс“.

За това събитие компанията избрала най-мощната кола от този модел — „Суперспорт“ с 6400-кубиков двигател „Турбо Джет V 8“ с мощност 375 конски сили. Ако му се занимава — като свали гърнето и отстрани шумозаглушаващото покритие на двигателя, като си поиграе с трансмисията и с главата, — човек може да увеличи мощността на 450 конски сили.

Така ще се сдобие с машина звяр, незаменима при теглене на буксир или при състезания.

Да караш със 130 мили в час сред буря, обаче е истинско предизвикателство.

Стиснала обвития с кожа волан, с раздирани от артритни болки пръсти, Амелия Сакс караше на изток по магистралата „Лонг Айлънд“. Имаше синя сигнална лампа на контролното табло (вакуумното прикрепяне не върши работа при гюруците на кабриолети) и бясно криволичеше между колите.

Както бяха решили с Райм преди пет минути, когато той й се обади и й нареди да тръгва моментално за Ийстън, Сакс представляваше половината от ударната група и ако имат късмет, щеше да стигне до мястото на дебаркирането по същото време, по което и Призрака и оцелелите емигранти, ако имаше такива.

Другата половина на ударната група бе младият полицай от Отряда за бързо реагиране на Нюйоркското полицейско управление, седнал сега до нея. Сакс (е, всъщност Райм) бе решила, че има нужда от оръжие като това, което спътникът й крепеше в скута си — автомат МР 5 на „Хеклер и Кох“.

На много мили след тях, с максималната скорост, възможна в тази буря, се движеха Отрядът за бързо реагиране, колата на Отдела по криминология, половин дузина полицаи от шерифството на Съфолк, линейки и различни автомобили на ИНС и фБР.