Джефри Дийвър - Каменната маймуна

— Опааа. Дръж! — реагира полицаят при поредното занасяне на колата по мократа настилка.

Сакс спокойно овладя управлението. Тя бе свалила и стоманената обшивка зад задната седалка, беше заменила тежкия резервоар с по-малък и вместо резервна гума носеше комплект лепенки. Шевролетът бе с около двеста килограма по-лек, отколкото през седемдесетте, когато й го беше купил баща й. Може би този баласт щеше да е от известна полза сега, помисли си тя, докато въртеше волана.

— Добре, сега е добре! — самоуспокояваше се полицаят.

Изглеждаше, сякаш би се чувствал по-комфортно под дъжд от куршуми.

Телефонът на Сакс иззвъня. Тя вдигна.

— Ей, маце, защо не използваш апарат със слушалка? Така няма да са ти заети ръцете — посъветва я полицаят.

И това да ти го каже човек, облечен като Робокоп! Тя се засмя, включи слушалката и натисна бутона за приемане.

— Как напредваш? — попита Райм.

— Правя каквото мога. Скоро ще излезем от магистралата. Може да се наложи да забавим на някой и друг светофар.

— Майчице! — изхъмка полицаят.

— Има ли оцелели, Райм?

— Не се знае. Бреговата охрана потвърди наличието само на две лодки. Изглежда, повечето не са се спасили.

— Познавам този тон, Райм! Вината не е твоя.

— Благодаря за съчувствието, Сакс. Не обсъждаме това в момента. Шофираш внимателно, нали?

— О, да.

Тя спокойно завъртя кормилото при едно отклоняване на предницата на четирийсет градуса, без дори да трепне. Шевролетът продължи по магистралата, скоростта отново се вдигна на 140 мили в час. Ченгето до нея затвори очи.

— Ще стигнете в последния момент, Сакс. Пистолетът да ти е подръка.

— Винаги ми е подръка. Поредното леко поднасяне.

— Имаме обаждане от патрулния катер, Сакс. Трябва да затварям. — Райм замълча за секунда, после добави: — Отваряй си очите. И си пази гърба!

— Това ми харесва. Трябва да го щамповаме на фланелки за Отдела.

Прекъснаха разговора.

Магистралата свърши и тя продължи по едно по-малко шосе.

Двайсет и пет мили до Ийстън, където се очакваше да акостират лодките. Никога не беше ходила там; градското момиче Сакс се запита как ли изглежда местността. Дали имаше плаж? Или скали? Щеше ли да се наложи да се катери? Напоследък артритът й се влошаваше, а влагата удвояваше болките и изтръпването.

Чудеше се и дали, ако се добере до брега, Призрака ще намери достатъчно скривалища да я издебне.

Сакс погледна скоростомера.

Да забави ли?

Грайферите на гумите й бяха безупречни, а единствената влага по дланите й бе от дъжда, който я беше намокрил в Порт Джеферсън. Тя продължи да натиска газта докрай.

С приближаването към брега скалите се виждаха все по-ясно.

И изглеждаха все по-остри.

Сам Чан присви очи. Имаше няколко къси плажни ивици, покрити с чакъл и мръсен пясък, но по-голямата част от брега бе скалист, с високи откоси. А за да стигнат до някой плаж, трябваше да правят истински слалом между остри камъни.

— Още е след нас! — изкрещя Ву.

Чан хвърли поглед назад и видя лодката на Призрака като мъничка оранжева точка. Движеше се право към тях, но по-бавно. Затрудняваше го това, че се бе устремил право към брега, фронтално спрямо вълните. Чан обаче, верен на даоистките си разбирания, действаше по друг начин — следеше естествените течения на водата, не се бореше с нея, а заобикаляше по-големите вълни и използваше насочените към брега за ускоряване. Разстоянието между тях и трафиканта се увеличаваше.

Би трябвало да имат достатъчно време да стигнат до камионите, изпратени, за да ги закарат до Ню Йорк, изчисляваше Чан. Шофьорите не би трябвало да знаят за потъването на кораба; щеше да им каже, че Бреговата охрана ги преследва и трябва да тръгват веднага. Ако настоят да изчакат Призрака, Чан, Ву и другите мъже щяха да ги надвият и сами да подкарат камионите.

Той огледа брега и сушата отвъд — зад плажа имаше дървета и трева. Сред пелената от дъжд не се виждаше почти нищо, но му се стори, че различава път. Също и някакви светлини. Много светлини на едно място, явно имаше малко селище.

Чан избърса очите си от щипещата морска вода и огледа спътниците си. Те се взираха мълчаливо в брега, във водовъртежите и вълните около тях, в приближаващите скали, остри като ножове и тъмни като засъхнала кръв.

Изведнъж точно пред тях под повърхността се появи скала. Чан бързо даде задна тяга и направи остър завой. Едва избягна удара. Лодката се извъртя с борд към вълните и започна да се пълни с вода. Едва не се преобърнаха. Чан опита да изправи носа отново към брега, но моторът внезапно изгасна. Той хвана въжето и дръпна силно. Избръмчаване, след това тишина. Нов опит, после още десетина. Нищо не ставаше. Синът му пропълзя към него и посочи резервоара: