Джефри Дийвър - Каменната маймуна

Видя Джери Тан в един сребрист джип на покрития с пясък асфалтов път на двайсетина метра от брега. Изправи се и се затича към колата. Дебелият брадясал Тан го забеляза, подкара колата, спря до него и му отвори вратата. Призрака се облегна на стъклото.

— Видя ли другите?

— Трябва да тръгваме! — Тан беше нервен; кимна към радиостанцията, нагласена на полицейската честота. — Бреговата охрана знае, че сме тук. Изпратили са полиция.

— Къде са другите? — сопна се Призрака. — Къде е добитъкът?

— Не съм видял друг, но…

— Не мога да намеря и помощника си. Не знам дали се е измъкнал от кораба.

Призрака огледа брега.

— Никого не съм видял — повтори Тан. — Не можем да останем тук.

С периферното си зрение Призрака забеляза нещо да се движи на границата между сушата и водата: някой се опитваше да изпълзи върху една скала, отчаяно, като ранено животно. Призрака се отдръпна от джипа и извади пистолета си.

— Чакай тук.

— Какво правиш? — възкликна Тан. — Не можем да се бавим повече. Всеки момент ще дойдат. До десет минути ще са тук. Не разбираш ли?

Призрака обаче не му обърна внимание. Върна се на плажа. Емигрантът вдигна глава и го видя, очевидно кракът му бе счупен, дори не можеше да се изправи, камо ли да бяга. Нещастникът запълзя отчаяно към водата. Призрака се зачуди защо изобщо си прави труд.

Сони Ли отвори очи и благодари на десетте съдии от ада — не защото го бяха спасили от удавяне, а защото за пръв път от две седмици насам не му се повръщаше.

При сблъсъка на лодката в скалата той, Джон Сун и другите двама паднаха във водата и бяха отнесени от силното течение. Той веднага загуби останалите трима от поглед и вълните го влачиха почти километър настрани, докато успее да напипа дъно. След като изпълзя колкото можеше по-далеч от водата, Ли се свлече на земята.

Остана неподвижен под силния дъжд, докато морската болест и главоболието му отминат. Сега, след като се изправи, Ли тръгна към пътя. Пълните му с пясък и напоени със солена вода дънки и фланелка дразнеха кожата му. Наоколо не се виждаше нищо. Той си спомни обаче светлините на градчето и се запъти натам по покрития с пясък път.

Къде беше Призрака?

Сякаш вместо отговор проехтя кратък гърмеж, който Ли веднага разпозна като пистолетен изстрел.

Кой стреляше?

Призрака ли? Някой местен? (Знае се, че всички в Америка носят оръжие.) Може би полицай…

По-добре да стои настрана. Искаше да намери Призрака, но трябваше да внимава. Той излезе сред растителността край пътя и продължи през нея, колкото бързо му позволяваха изморените крака.

Звукът ги стресна.

— Това беше… — започна Ву Цичен.

— Да — прошепна Сам Чан. — Изстрел.

— Той ще ни убие. Ще ни намери и ще ни убие!

— Знам — тросна се Чан.

Сърцето му плачеше за тях — за доктор Сун, за Сони Ли, за младата двойка, — независимо кой от тях е бил убит току-що. Какво можеше да направи?

Чан погледна баща си. Чан Дзечи беше задъхан, но въпреки лашкането в лодката и плуването до брега не изглеждаше много зле. Той кимна на сина си в знак, че всичко е наред и могат да продължават. Групата тръгна отново под дъжда.

Надеждата им, че могат да убедят или принудят шофьорите да ги закарат до Ню Йорк, беше напразна — нямаше никакви камиони. Чан предполагаше, че още щом е решил да потопи кораба, Призрака им се е обадил да се прибират. Двамата с Ву викаха известно време Сун, Ли и другите двама, паднали зад борда. Когато обаче видя оранжевата лодка на трафиканта да приближава брега, Чан поведе хората към храстите край пътя. Тръгнаха през тях към светлините, където се надяваха да намерят камион.

Оказа се, че светлината идва от група ресторанти, бензиностанции и магазини за сувенири като тези край брега на Сямен, пет-шест къщи и една църква.

Скоро щеше да се развидели — часът бе може би 6.00 — и вече се виждаха признаци на живот. Пред двата ресторанта имаше десетина коли, между които една без шофьор, но с работещ двигател. Беше обаче малък автомобил, а Чан се нуждаеше от място за десетима. И трябваше да вземе кола, чиято липса да не бъде забелязана в близките два-три часа — за колкото щяха да стигнат до Китайския квартал на Ню Йорк.

Нареди на другите да чакат зад един висок жив плет и даде знак на Уилям и Ву да го последват. Приведени, тримата се промъкнаха зад постройките. Зад бензиностанцията имаше два камиона, но и двата се виждаха от мястото, на което се намираше младият механик, работещ в сервизното отделение. Стъклото беше замъглено от дъжда, но той щеше да забележи веднага, ако ги подкарат.