Джефри Дийвър - Милост

— Значи, ти застреля Линкълн, нали, Майкъл?

— Разбира се. Имах желание и възможност.

— Защо не си ми разказвал за това по време на сеансите? Стомахът на болния се сви от неконтролируема тревога.

— Бях…

— Защо?

Вратът му пламна. Между две учестени поемания на въздух Майкъл отговори:

— Беше толкова ужасно. Извърших нещо толкова ужасно. Ужасно! Той беше такъв велик човек. И виж какво сторих аз! Беше… Боли! Не питай повече за това.

— Кое — попита тихо доктор Ричард, — кое беше толкова ужасно? Кое беше прекалено ужасно, за да ми кажеш?

— Много неща. Прекалено много, за да се задълбаваме.

— Разкажи ми едно.

— Не.

— Просто избери едно нещо и ми разкажи, Майкъл.

— Не.

— Моля те. Веднага. Бързо.

— Не!

Какво беше намислил този шибаняк?

— Да, Майкъл. Разкажи ми. — Изведнъж очите на дребния лекар пламнаха. Той заповяда: — Веднага! Разказвай!

— Луната — измънка Майкъл. — Тя…

— Какво луната?

— Беше кървавочервена. Луната е кървав чаршаф. Ева е увита с чаршафа.

— Коя е Ева, Майкъл?

— Добър опит, шибаняк. Не очаквай да ти кажа нищо повече.

Майкъл преглътна тежко и се огледа тревожно.

— Откъде е дошла кръвта?

— От луната. Ха-ха, майтап, бе.

— Откъде, Майкъл? Откъде е дошла кръвта? Откъде?!

— От… главата — прошепна той.

— От чия глава, Майкъл? — попита доктор Ричард, сетне изкрещя: — Кажи ми! От чия глава?

Майкъл понечи да заговори, сетне се усмихна мрачно и изръмжа:

— Не се опитвай да ме измамиш, шибаняк. От неговата глава. Неговата, неговата, неговата глава. Главата на Ейбрахам Линкълн. Главата на шестнайсетия президент на Съединените щати. Главата на дървосекача от Илинойс. Него имам предвид. Аз пръснах главата на този шибаняк.

— Това ли имаш предвид, когато казваш „напред“, Майкъл? Имаш предвид някого, който е ранен отпред, в лицето. Кого? Кой друг е ранен освен Линкълн?

Майкъл примигна, обхвана го паника.

— Стюард, за него си мислиш! За държавния секретар. Само че него го наръгаха с нож! Ако искаш да ме излъжеш, придържай се към фактите. Между другото, и на него не му беше много приятно.

— Да, но и някой друг е бил застрелян, нали?

— Не!

— Помисли, Майкъл! Помисли. Можеш да ми кажеш.

— Не! — Майкъл притисна ушите си с ръце. — Не, не, не!

— Откъде дойде всичката тази кръв? Навсякъде кръв! — прошепна доктор Ричард и се наведе напред. — Толкова много кръв. Достатъчно, за да закрие луната. Цели потоци кръв.

Достатъчно кръв, за да напои цял чаршаф…

— Беше толкова много — изплака Майкъл.

— Кой друг, Майкъл? Кой друг беше застрелян? Моля те, кажи ми.

— Ако ти кажа, ти ще телеграфираш на ЦРУ и Тайните служби!

— Това ще остане само между нас, Майкъл. Никой жив човек няма да научи.

— Значи ще кажеш на някой мъртъв човек, така ли? — изрева пациентът и вдигна лице към изливащия се от небето дъжд. — Точно те са най-опасните! Мъртвите души! Там е истинската заплаха!

— Кой, Майкъл? Кажи ми.

— Аз…

„О, какво имаш на главата? Какво носиш?

Татко ще се върне скоро. Татко ще я накара да я свали.

Красивата й глава, похабена. Не, не!“

— Майкъл, говори! Защо плачеш? — Доктор Ричард го хвана за ръката. — За какво мислиш?

Той мисли: „Влязох в къщата. Бях в задния двор и вършех много важни неща. Влязох в къщата и тя беше там, очите й не бяха гримирани и ноктите й не горяха. Беше в спалнята със същата нощница, която носеше от дни. Много модерна. Най-подходящата дреха, когато искаш да купиш цял магазин. Най-подходящата дреха, когато държиш револвер, същия револвер. Джон Уилкс Буут й го е дал.“

— Майкъл! Какво има? Погледни ме! За какво си мислиш?

Той си мисли: „Буут й е бил любовник и сигурно й е дал револвера, за да се защитава от продажните войници на Съюза. Но тя ме продаде. Тя ме предаде!“

— Предателство ли каза? Чух те. Ти шепнеш. Какво казваш, Майкъл?

„Тя държеше револвера. Лежеше по нощница. Стана, приближи се до вратата и каза… Каза… Каза: «О, пак си ти.»“

Майкъл чу думите й сега, както ги беше чувал милиони пъти преди — изречени не с изненада, не с презрение, не с молба, а с безкрайно разочарование.

Той си мисли: „И сетне тя целуна златната си коса с устните на револвера, и кръвта оплиска луната и покри главата й с червена блестяща шапка. Покри чаршафите.“

„Пак си ти… Пак си ти…“

Майкъл бе стоял на вратата на спалнята й и пред очите му русата й коса се покри от алената шапка. Сетне се наведе и плахо докосна треперещата й ръка, първия физически контакт между син и майка от години. Очите й потъмняха като при лунно затъмнение, пръстите й потрепнаха и замряха, след това бавно загубиха и малкото топлина, която имаха, макар че Майкъл ги пусна много, много преди плътта й да изстине.