Джефри Дийвър - Милост

— За наградата ли мислиш?

— Не мога да отрека. В Бойлстън вероятно ще го пипнат. Трябваше обаче да ги предупредя. Не мога да рискувам още някой да пострада.

Оуен се замисли, сетне каза:

— Тези пари все пак ти се полагат.

— Е, в болницата ще са на друго мнение, гарантирам ти.

— Виж какво, Хек, можеш да побързаш към Бойлстън и ако го хванеш навреме, чудесно. Ако не, ще съдим болницата и аз лично ще се заема с това.

— Адвокат ли си?

Оуен кимна:

— И няма да ти взема нито цент.

— Сериозно?

— Сто процента.

Хек се смути от щедростта на Оуен и стисна сърдечно ръката му. Двамата продължиха мълчаливо към полето с катастрофиралия кадилак.

— Добре, с Емил ще се насочим на юг. Трябва да търсим бежово субару, нали? Да се надяваме, че не е по-добър с управлението на японските коли, отколкото с произведените в Детройт. Добре, хайде. — След малко добави: — Виж, какво ще кажеш, след като това свърши, пак да се видим? Да отидем за риба например.

— Това е страхотна идея. А сега наслука.

Хек и Емил, единият с куцане, другият с весело подскачане, се запътиха към очукания шевролет пикап на петдесетина метра по пътя. Качиха се. Хек запали тракащия двигател и бързо се отправи към шосе № 315.

Знакът се въртеше бавно на фона на бурното нощно небе.

Доктор Ричард Колер погледна към проблясъците на запад и се засмя на метафората, която му бе хрумнала.

Нали точно това бе използвал лекарят на Мери Шели, за да даде живот на творението си? Мълния.

Психиатърът не помнеше много ясно първата си среща с пациента, който щеше да влезе в ролята на негов Франкенщайн. Преди четири месеца, две седмици след процеса за „Индиан Лийи“ и изпращането на Майкъл в Марсден, Колер — обзет от силен професионален интерес — бе влязъл бавно в строго охраняваното Отделение Е и беше огледал огромния, прегърбен Майкъл Хрубек, който го наблюдаваше изпод рунтавите си вежди.

— Как си, Майкъл? — поинтересува се лекарят.

— Те слу-шат . Понякога трябва да държиш ума си напълно празен. Правил ли си го някога? Знаеш ли колко е трудно? Това е основата на трансцеденталната медитация. Може да ти е известна и като ТМ. Изпразни ума си напълно, докторе. Опитай се.

— Не вярвам, че ще ми се удаде.

— Когато те халосам с този стол, умът ти ще стане напълно празен. Лошото е, че тогава ще си мъртъв, шибаняк такъв.

Майкъл замълча и не пророни нито дума в продължение на няколко дни. Марсден беше държавна болница, като Купърстаун, и имаше само няколко мрачни занимални. Колер обаче бе осигурил специални помещения за участниците в програмата си. Не беше голям лукс. Стаите бяха тесни и студени, а стените — боядисани в изнервя-що мътнозелено. Пациентите в дома за адаптация обаче (наречен така, защото крайната цел на Колер бе постепенното им връщане към нормалния живот) поне бяха отделени от по-сериозно болните и това им даваше чувство за човешко достойнство. Те разполагаха и с играчки, книги и пособия за рисуване — дори с опасните и забранени моливи. Художествените им умения се насърчаваха и всички стени на отделението бяха изрисувани и изписани със съчинени от пациентите стихове.

През август Ричард Колер започна да настоява за прехвърлянето на Майкъл в дома за адаптация. Беше избрал младежа, защото той бе умен, показваше желание да подобри състоянието си и беше убил човек. Връщането на пациент като Майкъл Хрубек към нормалния живот (никой не се занимаваше с такива като него) щеше да доведе до истинското признаване на Колеровата психотерапия. По-важно от финансирането обаче, по-важно от професионалния престиж бе това, че Колер щеше да помогне на човек, изпитваш такива ужасни страдания. Майкъл не беше като другите шизофреници, чието състояние е повече или по-малко ясно. Не, Майкъл бе най-онеправданата жертва на тази болест: той беше достатъчно нормален, за да си представи как би изглеждал нормалният живот и се измъчваше от невъзможността да бъде такъв, какъвто искаше да бъде. Точно такъв пациент бе най-подходящ за експеримента на Колер.

Не можеше да се каже, че Майкъл се радваше на включването си в програмата:

— Няма начин, шибаняк такъв!

Обзет от параноя и изпълнен с подозрения, той отказваше да има нещо общо с дома за адаптация, с Колер или с когото и да било другиго в Марсден. Седеше в ъгъла на стаята си, мърмореше си и гледаше подозрително както лекарите, така и другите пациенти. Колер обаче настояваше. Просто не оставяше младежа на мира. През първия месец (виждаха се през ден) спореха ожесточено. Майкъл говореше несвързано и крещеше, убеден, че Колер е конспиратор като всички останали. Лекарят отвръщаше с въпроси за фантазиите на пациента, опитваше се да разчупи леда.