Джефри Дийвър - Милост

— Тази красива глава…

— Чия, Майкъл?

Изведнъж спомените изчезнаха. Сълзите му пресъхнаха и той се втренчи в доктор Ричард, който се намираше само на крачка от него.

— Чия? — попита отчаяно лекарят.

— Добър опит — рече подигравателно Майкъл. — Но не мисля, че ще ти кажа.

Доктор Ричард затвори за миг очи. Стисна устни и въздъхна:

— Добре, Майкъл. Добре. Какво ще кажеш да отидем заедно в болницата? Аз съм с беемвето. Нали сме говорили да ти дам да покараш някой път. Ти каза, че ще ти хареса. Каза, че беемвето е адски шибана кола.

— Шибана нацистка кола — поправи го той.

— Да тръгваме, хайде.

— Само че аз не мога, доктор Ричард. Трябва да се отбия при Лиз-бон. О, онова там беше много лошо. Трябва да отделя една вечер на него.

— Защо, Майкъл? Защо?

— Тя е Ева предателката — отговори му, сякаш беше очевидно.

Лицето на доктор Ричард бавно се отпусна. Той отмести поглед и остана така известно време. Сетне лицето му грейна — всяка частичка от лицето му с изключение на очите, забеляза Майкъл.

— Ти също имаш кола. Впечатлен съм, Майкъл.

— Не е като кадилака.

— Виж там — рече непринудено лекарят. — Виж онези коли. Всичките са линкълни. Цяла редица линкълни.

— Много интересно, доктор Ричард — съгласи се той, но не погледна колите, а се взря изпитателно в лицето му. — Само че още по-интересно е защо през цялото време си криеш ръката зад гърба, шибаняк такъв!

— Господи, не!

Лявото рамо на лекаря се удари в яките гърди на пациента, докато Майкъл измъкваше без особено усилие спринцовката от тънките му пръсти.

— Какво имаме тук? О, колко е лъскава, о, колкото е хубава. Подарък, а? О, аз знам всичко за теб! Дошъл си да ме заловиш сам и да ме предадеш на конспираторите. За да не научи никой за мен, за да не научи никой за малката тайна на доктор Ричард, която е избягала. Мълчи, докато не си измислиш правдоподобно оправдание. Ясно? Искаш да ме върнеш, а после да ме пъхнеш в чувал с краката напред, нали, шибаняк?

— Не! Не прави това! Майкъл се наведе напред.

— О, пак ти… — прошепна и вдигна дългата остра игла пред очите на лекаря.

Приближи я на сантиметри от кожата на дребосъка, чиито мускули се съпротивляваха безрезултатно срещу огромната сила на Хрубек.

— Моля те, не!

Иглата се насочи право в гърдите на лекаря.

— Не!

Тогава, с умение, усвоено от многогодишни внимателни наблюдения, Майкъл заби иглата дълбоко в тялото на лекаря и инжектира лекарството.

От устата на доктор Ричард се изтръгна жален вопъл, израз на дълбоко разочарование — стон, който може би издава човек, когато си даде сметка, че последната гледка в живота му е предателското лице на някого, когото, макар и по особен начин, е обичал.

— Къде е? — попита Порша.

— Във Фредерикс. Само на четиринайсет-петнайсет километра оттук. Пътищата обаче са ужасни.

Бяха се преоблекли и си подаваха един сешоар. Лиз стоеше до кухненския прозорец и през дъжда забеляза светло петно, отразяващо се в езерото. Това бе домът на най-близките им съседи — мъж и жена, с които не бяха особено близки. Бяха млади, женени едва от шест месеца. Жената сякаш бе родена за домакиня и на няколко пъти бе говорила на Лиз с голям ентусиазъм за домашната си работа. Бе задавала много въпроси и я беше наблюдавала с присвити очи и облегнала лакти на една пластмасова полица, докато Лиз й даваше различни съвети за семейния живот. „За Бога — мислеше си Лиз, — откъде да знам дали можеш да правиш секс с мъжа си, ако е болен от грип? Сякаш за всичко трябва да има правила.“

— Всичко ли си си взела? — попита Порша.

— Всичко ли? Нощница, четка за зъби, бельо. Ще отсъствам не повече от шест часа. Господи, как си мечтая за гореща вана. Полицията може да го залови още преди Оуен да си дойде. Искаш ли да пийнеш нещо? Бренди?

— Има вкус на сапун.

— Това е запазена марка. „Гран Марние“?

— То повече ми подхожда.

Лиз напълни две чаши и се приближи до вратата към оранжерията.

— Добра стена сме изградили. Още държи.

Вятърът отново разтърси прозорците. Воят му проникна през отворените отдушници, достатъчно силен, за да заглуши думите им. Голите дървета се приведоха и по повърхността на езерото се появи бяла пяна. Лиз отбеляза, че никога не е виждала езерото толкова бурно. Мълния разцепи небето на запад и последвалият гръм сякаш разклати земята под краката им.

— Да отидем в хола — предложи Порша.

Лиз с готовност се съгласи.

Седнаха и известно време мълчаха. Лиз избягваше погледа на сестра си, спря очи на снимките на масата. Бяха от детството им: Порша, изтупана и привлекателна. Лиз, ученолюбива и наблюдателна и… е, пълничка. Андрю, с аристократичните си мустаци и бялата си риза. И грациозната им майка с гордо вдигната брадичка, с властен поглед, всяващ респект у всички освен у съпруга й, в чието присъствие бе кротка като овчица.