Джефри Дийвър - Милост

— Какво?

— Не знаехте ли? Не спряхте ли в къщата?

— Не видях никаква къща. Тръгнах на запад веднага щом забелязах следите ви.

Оуен разказа на потресения Трентън Хек за жестоката касапница в Клъвъртън. Сетне спомена за старите коли в хангара.

— Реших, че с мотоциклета иска само да ни заблуди. Изминал е няколкостотин метра на юг, след това е вкарал возилото в някое блато. После е взел кадилака и е дошъл тук. Този човек е дяволски хитър.

— Какъв интерес имате вие в тази работа? — попита Хек.

Оуен се наведе и стегна връзките на обувките си, които макар и кални и издрани, изглеждаха точно толкова скъпи, колкото си ги беше представял Хек. Високият мъж се изправи и отвърна:

— Той уби един приятел в „Индиан Лийп“ и жена ми стана свидетел на престъплението.

Хек кимна и си каза, че това ще промени нещата.

— Вижте какво, нека да си взема кучето. Щом му кажа, стои мирно, но не му е много приятно.

Той навлезе сред дърветата, като се ориентираше по храстите и маркировъчните стълбове.

— Тихо стъпвате — отбеляза Оуен. — Ловец ли сте?

— Може да се каже — подсмихна се Хек.

Намериха кучето и то се успокои веднага щом видя господаря си.

— Чиста порода ли е? — осведоми се Оуен.

— Едуард Монтегю от Лонгстрийт Трети. Най-чистата възможна.

— Ама че име.

— Такова беше в началото, но то, разбира се, не върши работа. Не и тук. Затова го наричам Емил. Ако се съеши с чистокръвна кучка, ще се наложи да му пиша пълното име в документите, но засега това е тайна между нас.

На връщане към полянката Оуен попита:

— А как ще го следите, ако е на колело?

— О, това е фасулска работа за Емил. Дявол да го вземе, той е намирал следа при една педя сняг във виелица. Значи, мислите, че целта му е жена ви, така ли?

— Всъщност не съм сигурен. Прекалено опасно е обаче да го оставям в ръцете на ченгетата, които нямат представа с какво си имат работа.

Това подразни Хек и той отбеляза:

— Със случая се занимава щатската полиция.

— Е, доста грешки допуснаха. — Адвокатът погледна пистолета на спътника си. — Споменахте за награда. Професионален следотърсач ли сте?

— Припечелвам с помощта на кучето си.

— Колко е наградата?

Лицето на Хек пламна, той се загледа към гората и призна:

— Десет хиляди долара.

Изговори тези думи отчетливо, за да подскаже на Оуен, че макар и наемник, не се продава евтино.

— Ами, нека хванем този психар и да ви спечелим някоя и друга пачка. Какво ще кажете?

— Става.

Хек даде на Емил да си припомни миризмата на Хрубек и двамата мъже и кучето навлязоха в гората. При тази влага следата се намираше лесно. Възбудата на кучето от тайнствената горска атмосфера толкова късно през нощта ги караше да вървят напред почти като хипнотизирани. С гръм и трясък си проправяха път през храсталаците. Хрубек можеше да ги чуе от сто метра, но нямаше как да го предотвратят. Трябваше да избират между тишината и скоростта, а и двамата предпочитаха второто.

Майкъл я наблюдаваше внимателно, раздразнен, че плаче. Това го изпълваше със страшно безпокойство. Русата жена не говореше. Носът, брадичката и скулите й бяха зачервени от плача. Тя трепереше и разкъсваше една хартиена салфетка, докато Майкъл крачеше наоколо.

— Трябваше да прекъсна телефона ти. Стига си плакала. Сигурно и без това го подслушваха.

— Какво — изхленчи тя — ще правиш с мен?

Той влезе в хола; с огромните си кални обувки стъпваше тежко върху дъските.

— Имаш хубава къща. Стига си плакала! Харесвам очите ти. Не си ги загрозила с грим. Как се сдоби с нея? Къщата имам предвид.

Тя погледна малката шапка на главата му.

— Какво ще… — започна, но тон повтори въпроса си и тя заекна: — Мама почина и ми я остави. Имам и сестра. Половината е нейна. — Сетне, сякаш той възнамеряваше да й я открадне, добави: — Наша си е.

Майкъл хвана шапката си за периферията и я вдигна, поднесе я с елегантен жест към жената. Потърка гладката си глава с ръка. На ярката светлина остатъците от синьото мастило все още се виждаха. Той забеляза, че жената се е втренчила в шапката, и отново си я сложи. Усмихна се:

— Модерна е, нали?

— Моля?

Той се намръщи:

— Шапката ми. Модерна е. Нали?

— Да — възкликна тя. — Много. Страшно.

— Колата ми се търкаляше и търкаляше, и търкаляше. Тя беше хубава кола, докато бе още жива.

Той се приближи и заоглежда тялото й. Замисли се колко е странно, че макар да е жена, тя не го плаши. Може би, защото бе толкова крехка. Можеше да я вдигне с една ръка и да прекърши врата й като на енота. Каква е тази миризма? А, на жена. Миризмата на жена. Това върна един тревожен спомен. Той почувства тъмнина около себе си, потиснатост, страх. Скали и вода. Лоши хора. Какво беше това? Тревогата му се засили. Той установи също така, че е нетърпимо възбуден. Седна, за да не го забележи и жената.