Джефри Дийвър - Милост

Стисна здраво бялото като слонова кост кормило и успя да върне колата в правилното платно.

За този кратък момент Майкъл Хрубек не беше скованият малоумник, гостоприемник на душата на убиец от далечното минало. Вече не се ръководеше от непоносимо чувство за вина. Ейбрахам Линкълн бе просто една велика личност от историята, чието лице красеше медните пенита, а Майкъл беше обикновен едър, як млад мъж с обещаващо бъдеще, който караше лъскава кола по провинциален път, уплашен до смърт, но владееш себе си.

И тогава тази илюзия изчезна.

Той не можеше да се бори повече. Изгуби всякакво чувство за управление и натисна силно с тежкия си крак десния педал, за да спре завъртането. Закри очи с ръце, изкрещя за помощ и опря с всички сили крака в пода; колата се заби в една ниска хвойна и започна да се премята…

„Това е неизбежно…“

Оуен Ачисън си спомняше взводния си командир, с размътен поглед и замаян от местния „смехотворен прах“, но със спокоен глас като на университетски професор.

— Това е неизбежно, трябва да излезете и да го посрещнете…

Оуен и другите трима морски пехотинци често се споглеждаха при тези празни приказки. Въпреки това те подготвяха снаряжението си, намазваха лицата си с черна боя и се вмъкваха сред джунглата да режат гърлата на дребни войничета или да избиват политици с пистолети със заглушители или с торбички пластичен експлозив.

Сега Оуен си мислеше за онези дни — застанал на върха на възвишението и загледан в стария кадилак с вдлъбнат покрив, напукани прозорци и една-единствена лампичка в купето, оцеляла от катастрофата. Той отвори барабана на револвера си. Служеше си с такива оръжия отдавна и винаги държеше камерата под ударника празна. Сега пъхна шестия патрон и затвори барабана. Заслиза към колата. Склонът беше стръмен и се налагаше да се подпира с ръка, за да не се подхлъзне.

Изпита удивителна възбуда и си рече, че това не би трябвало да му доставя такова голямо удоволствие. Нетърпението му понамаля, след като си спомни, че Хрубек е въоръжен, и видя, че няма начин да се приближи незабелязано до колата. Тя се беше забила в един хвойнов храсталак и се бе изтъркаляла в средата на една поляна.

Дъждът не беше силен и вятърът бе отслабнал: нямаше какво да заглуши шума от стъпките му. И Хрубек — ако предположим, че нараняванията му не бяха твърде тежки — щеше да има достатъчно време да заеме отбранителна позиция. Оуен обмисли тактиката си, сетне реши да не си дава труд да се промъква. Стисна силно револвера, пое си дълбоко въздух и се затича към колата готов да се прицели и да стреля в движение. Докато се придвижваше през тревата, почувства нужда да закрещи и ако не се беше сдържал, от гърлото му щеше да се надигне бойният вик на морската пехота.

Той изтича при колата и се плъзна по тревата при задната броня като бегач, който спира след финала. Листата, вдигнати от течението, се спуснаха около него и той трескаво се огледа. Задното стъкло не бе напукано като останалите, но въпреки това беше трудно да се установи дали Хрубек все още е вътре. Оуен се приведе, за да използва за прикритие багажника, и огледа зад колата.

Нищо.

Премести се към задната врата…

Отдолу…

Оуен изпъшка и се просна по корем, насочи револвера под колата. Една счупена тръба висеше като ръка и го стресна, но Хрубек го нямаше. Адвокатът се изправи и си пое дълбоко въздух няколко пъти, сетне прехвърли револвера в лявата си ръка и рязко отвори дясната задна врата на кадилака.

В кадилака нямаше и следа от Майкъл Хрубек освен миризмата на животински мускус и пот и парченцата от счупени животински черепи — като оня, който лудият бе оставил в къщата на жената в Клъвъртън. Ключовете бяха на стартера.

Оуен се изправи и се огледа. По мокрите листа не бяха останали следи и наблизо не се виждаше кръв. Оуен заобиколи зад кадилака и загледа обширната гора, мокра, сива и тъмна. Сърнето му се сви. Знаеше колко трудно се проследява човек по мокри листа и през тъмна гора. А и след такава катастрофа Хрубек най-вероятно бе замаян, дезориентиран и можеше да тръгне безцелно в която и да е посока. Можеше…

Багажника!

Оуен вдигна револвера и се завъртя, насочи го към металния капак — идеалното скривалище. Багажникът се затваряше с ключалка, но тъй като колата бе стар модел, тя не беше автоматична. Оуен се приближи. Докосна студения хромиран механизъм и го натисна. Ключалката се отвори. Оуен вдигна капака и отскочи.