Джефри Дийвър - Милост

Дали не му говореше нещо? Дали не му предлагаше утеха?

При скитанията си Майкъл срещаше различни хора и някои дори разговаряха с него. Ако беше чист и носеше дрехи, наскоро получени от някой свещеник или социален работник, някой можеше да седне до него на пейката, докато четеше книга. Ако те видят с издание на „Пенгуин“ в ръцете, хората са склонни да не обърнат внимание на измачканото ти облекло и наболата ти брада. Като бизнесмен в някой хубав неделен следобед Майкъл кръстосваше крака, показвайки голите си глезени над кафявите обувки. Усмихваше се, кимаше и без да засяга теми като убийства, изнасилвания и Тайните служби, разговаряше за онова, което виждаше пред себе си: врабчета, къпещи се в прахта, дървета, деца, ритащи топка. Бе разговарял с мъже, които нищо чудно да бяха директори на огромни корпорации.

Скитническият му живот приключи през януари, когато го арестуваха за разбиването на магазин в малко градче около Риджтън. Той бе счупил витрината и бе разкъсал на парчета един манекен на жена. Един съдебен психолог го прегледа и убеден, че вандалската му постъпка има сексуални подбуди, го обяви за опасно луд. След като се представи като Майкъл У. Буут, той бе интерниран принудително в психиатричната болница в Купърстаун.

Там още преди прегледа за поставяне на първоначална диагноза той беше настанен в „тежкото“ отделение.

Той бе затворен в една студена и тъмна стая и остана там в усмирителна риза цели три часа, преди вратата да се отвори и вътре да влезе някакъв мъж. Той беше по-едър и от самия Хрубек.

— Кой си ти? — сопна му се Майкъл. — Джон Уилкс Санитаря, а? За правителството ли работиш? Аз бях във Вашингтон, столицата на тази велика страна. За кого, по дяволите, се…

— Млък — изкрещя Джон Санитаря и го удари с все сила в стената, сетне го стовари на пода. — Не пищи, не крещи, не отговаряй. Само мълчи, мамка ти, и си почивай.

Майкъл, мамка му, мълчеше, но не си почиваше. В Купърстаун никой не си почиваше. Там пациентите просто се предаваха на болестта си. Майкъл прекарваше много време седнал сам, загледан през прозореца, потропваше нервно с крака и си мърмореше само една-единствена песен — „Олд фолкс ат хоум“ („Старците у дома“). Психиатърът, който прекарваше средно около седем минути на седмица с него, така и не се заинтересува от текста на тази творба, но ако й беше обърнал внимание, щеше да забележи, че песента на стария Стивън Фостър съдържа следната строфа: „О, черньо, как страда сърцето ми“, което Майкъл отправяше не към някой чернокож роб, а към мрака, към нощта. Нощта му носеше надежда за сън и само когато спеше, той постигаше покой на това ужасно място.

Купърстаун — където сестрите бяха затворили две пациентки в една стая само с една намазана с олио бутилка от кока-кола и бяха наблюдавали през вратата.

Купърстаун — където Джон Санитаря превиваше Майкъл върху ламаринената мивка и го изнасилваше отзад, където болката преминаваше от задника чак до главата му и студените метални ключове на якия мъж се удряха в ритъм с движенията му в бедрото на Хрубек.

Купърстаун — където Майкъл избяга от реалността и започна да вярва, че живее във времето на Гражданската война. През този месец в „тежкото“ отделение Майкъл имаше достъп само до една книга. Беше посветена на прераждането и след като я прочете десетина пъти, разбра, че наистина е възможно той да е Джон Уилкс Буут. Той носеше душата на Буут! Духът бе излетял от старото, ранено тяло и се беше скитал сто години. Беше се извисил над главата на Майкъловата майка точно когато бебето бе излязло от утробата й, оставяйки белези по корема й, за които тя казваше, че е виновен той.

Да, в него живееше душата на господин Джон Уилкс Буут, посредствен актьор, но дяволски способен убиец.

Един ден през март Джон Санитаря хвана Майкъл за ръката и го набута в стаята на Сузи. Заключи вратата и насочи видеокамера през прозорчето.

Майкъл и двайсет и четири годишната пациентка, чието красиво лице носеше само едно несъвършенство — мъничък изпъкнал белег в средата на челото й, останаха сами. Сузи изгледа внимателно Майкъл с хлътналите си очи. Тя се досещаше какво се очаква от нея. Забеляза, че Майкъл е мъж, и моментално вдигна полата над дебелите си бедра. Свали гащите си и застана на четири крака.

С пълното съзнание, че Джон Санитаря е от другата страна на вратата, Майкъл също разбра какво трябва да прави. Свали гащи и застана на четири крака. И остана със заголен задник, когато един лекар случайно мина по коридора и Джон Санитаря избяга. Психиатърът погледна през прозорчето и отвори вратата. Поинтересува се какво правят пациентите.