Джефри Дийвър - Милост

Оуен не успя да направи и пет крачки към жертвата си, когато чу изщракване на пушка и видя някакъв полицай да насочва оръжието към гърдите му.

— На земята, не мърдай! — извика младият мъж с треперещ глас.

— Какво правиш? — възкликна Оуен.

— Не мърдай! Хвърли оръжието! Хвърли оръжието!

Хрубек побягна с всички сили към кадилака.

— Няма да повтарям! — Гласът на полицая звучеше пискливо от страх.

— Шибан идиот! — изкрещя гневно Оуен и пристъпи към ченгето.

Полицаят вдигна пушката си по-високо. Адвокатът спря и пусна револвера на земята:

— Добре, добре.

Ревът от мотора на кадилака отекна сред дърветата. Колата прелетя с пълна скорост покрай тях, полицаят я изгледа удивено. Оуен с лекота измести дулото на пушката му и заби юмрук в дясното му слепоочие. Младият мъж се строполи на земята, а Оуен се нахвърли върху него и започна да го удря в изблик на необуздан гняв. Задъхан, накрая успя да се овладее и погледна разкървавеното лице на лежащия в безсъзнание полицай.

— Мамка му! — изсъска.

Внезапно на няколко метра зад него нещо изпука. Прозвуча като изстрел. Оуен приклекна и грабна револвера си от земята. Ослуша се, но не чу нищо друго освен вятъра и ромона на дъжда. В далечината небето се раздра от огромна мълния.

Оуен се наведе, отново над полицая и закопча ръцете му със собствените му белезници. След това свали колана му и стегна с него краката му. Погледа го за известно време с отвращение, като се чудеше дали полицаят е видял добре лицето му. Вероятно не беше. Беше прекалено тъмно; самият той не беше различил лицето на младия мъж. Полицаят най-вероятно щеше да си помисли, че го е нападнал Хрубек.

Оуен изтича при джипа си. Затвори очи и удари с юмрук по капака.

— Не! — изкрещя към дъждовното, ветровито небе. — Не!

Лявата му предна гума бе спукана.

Наведе се и забеляза, че дупката вероятно е от куршум среден калибър. 38-ми или 9-милиметров. Докато трескаво вадеше крика и резервната гума, той си даде сметка, че не е предвиждал такова развитие на нещата — Хрубек да окаже съпротива с огнестрелно оръжие.

Двете бяха застанали една до друга и с дългите лопати ровеха като ловци на стриди в чакъла под кафявата вода. Ръцете вече ги боляха от пълненето и мъкненето на торбите с пясък по-рано вечерта, а успяваха да изравят съвсем малко бели камъчета, които натрупваха за сцепление под гумите на колата.

Бяха мокри от дъжда. Вдигаха лопата след лопата и слушаха с леко облекчение тихото бръмчене на двигателя. От радиото се чуваше класическа музика, прекъсвана от време на време от новинарски емисии, които нямаха нищо общо с действителността. Един говорител обяви (замаян от звученето на собствения си глас), че бурята ще достигне района след час-два.

— Боже мили — възкликна Порша, — тоя няма ли прозорец?

Иначе работеха мълчаливо.

„Това е лудост — помисли си Лиз. — Пълна лудост.“

Въпреки това да стои до прасците в дълбоката вода до сестра си и да размахва лопатата, й се струваше съвсем естествено. В тази част на имението навремето бе имало голяма градина — преди баща й да реши да строи гаража, земята тук се обработваше. В продължение на няколко години сестрите Л’Оберже бяха отглеждали зеленчуци на това място. Лиз допускаше, че може би са стояли точно тук и са плевили или са разбивали твърдата черна пръст с мотики. Спомняше си как беше прикрепяла опаковките от семената на пръчки и ги бе забивала на местата, където са посадени съответните растения.

— Това ще покаже на растенията какви трябва да изглеждат, за да знаят как да растат — бе обяснила на Порша и четиригодишното момиченце веднага прие думите й за чиста монета.

След години се смееха на това и табелките на растенията се превърнаха в често използвана шега между тях.

Зачуди се дали и сестра й си спомня градината. Може би това щеше да я убеди, че двете ще могат да се сработят.

— Да се опитаме — извика и кимна към колата.

Порша се качи и натисна внимателно педала за газта, а Лиз започна да бута. Колата се помести няколко сантиметра, но почти веднага отново потъна в калта. Порша поклати глава и слезе.

— Чувствам го, ще стане — заяви. — Още съвсем мъничко.

Продължиха да копаят под дъжда.

Лиз погледна сестра си. Замисли се за това, как Порша се е преместила в свирепия град, как се е научила да говори грубо, да гледа хората заплашително или с презрение, да носи луксозни костюмчета, минижуп и обици на носа, как бързо се е превърнала в типична гражданка.