Джефри Дийвър - Милост

След шест месеца обучение Емил можеше да посрами немските овчарки, използвани по онова време в полицията. На две години той получи официално свидетелство за куче-следотърсач, а след месец Хек го заведе в Онтарио, където му присъдиха награда за най-добро куче-следотърсач при проследяване на непозната миризма, оставена преди пет часа. Сложните завои и кръстосвания на следата не го объркаха. След това състезание Емил започна да участва в отряда на Хавършам, към който бе прикрепен Хек, макар че щатът нямаше бюджет за издръжка на кучета. Управлението обаче кандидатства за членство в Националната полицейска асоциация за кучета-следотърсачи, Която преди две години присъди на Емил наградата „Клеопатра“ за откриването на едно загубено момче. То беше паднало в река Марсден и било отнесено от силното й течение, след което се скитало в горите. Следата през вода, тресавища, ниви и гора бе отпреди сто петдесет и осем часа — следотърсачески рекорд за щата.

Хек четеше много за кучета-следотърсачи и вярваше, че Емил е потомък (духовен, тъй като нямаше кръвно родство) на най-великото куче на всички времена, Ник Картър, собственост на капитан Волни Мъликин от Кентъки в началото на века, с чиято помощ шестстотин и петдесет престъпници били заловени и получили присъдите си.

Самият Емил също бе изпратил доста хора зад решетките. Работата му се състоеше до голяма степен в проследяване на извършителите от местопрестъплението или свързване на оръжия или откраднати вещи със заподозрените. Емил бе законно признат „свидетел“, макар че се налагаше да бъде представян от официалния си говорител, някой си Трентън Хек. Основното, за което го използваха обаче, беше откриване на бегълци като Майкъл Хрубек.

Тази вечер Хек очакваше да открие психопата и си мислеше за заслужената награда, докато си проправяше път през шубраците. По тази причина той забеляза капана едва когато Емил стъпи в него.

— Не! — изкрещя и дръпна силно каишката, изкарвайки кучето от равновесие. — О, не!

Емил обаче падна настрани в големия капан и изскимтя от болка.

— О, Господи, Емил…

Хек коленичи до кучето, като се чудеше къде да намери дежурна ветеринарна клиника. С ужас си даде сметка, че няма нито канап, нито превръзки за спиране на кръвотечението от прерязана вена или артерия. Когато посягаше към кучето си обаче, полицейският инстинкт му подсказа, че капанът може би е само за отвличане на вниманието.

„Той ме дебне, това е номер!“

Хек изтри очите си, вдигна пистолета и се извъртя, чудейки се откъде ще го нападне психопатът. Застина за миг неподвижно, поколеба се и след като не чу никакъв звук, отново се обърна към Емил. Налагаше се да рискува, ако иска да помогне на кучето си. Той прибра пистолета и посегна към Емил, ръцете му затрепериха и сърцето му едва сега заби по-учестено от страха. Кучето обаче неочаквано се изтръска и се изправи невредимо.

Какво беше станало? Хек погледна удивено животното, което бе паднало право върху капана пред очите му.

Сетне разбра — челюстите бяха затворени, преди Емил да стъпи върху механизма.

— О, Господи! — Той прегърна кучето и го притисна силно към себе си. — Господи!

Емил се отдръпна и тръсна глава.

Хек клекна и огледа капана. Беше същият като онези в магазина на шосе № 118. Очевидно беше заложен от Хрубек. Защо обаче бе затворен? Имаше две възможности. Първо, някакво дребно животно, по-ниско от челюстите, да е скочило върху пластинката и да е избягало. Второ, някой да е минал, да е видял капана и да е хвърлил по него камък, за да го затвори. Това, реши Хек, бе по-вероятно — защото до капана имаше следи от обувки. Едните бяха на Хрубек. Тук обаче бе минал и някой друг. Той се вгледа в следите и сърцето му се сви.

— О, мамка му! — прошепна гневно.

Тези следи му бяха познати. Беше виждал тези отпечатъци — от скъпи туристически обувки на „Ел Ел Бийн“ — недалеч от възвишението, където двамата с Емил бяха попаднали на следите на Хрубек, водещи на запад.

Значи имаше конкуренция.

Кой беше този? Може би някой цивилен полицай. Или по-вероятно — и по-обезпокояващо — някой ловец на глави, подмамен от наградата като Хек. Той се замисли за Адлър. Дали не беше изпратил някой санитар да върне пациента? Дали директорът на болницата не играеше двойна игра? И залогът да са парите на Хек?

Той се изправи, стисна пистолета и огледа внимателно отпечатъците на двамата мъже. Хрубек бе продължил на юг покрай пътеката. Другият преследвач беше дошъл от тази посока и бе продължил назад към шосе № 236. Беше минал след Хрубек — някои от отпечатъците му покриваха тези на лудия — и бе тичал, сякаш е знаел накъде се е насочил преследваният. Хек последва отпечатъците от „Ел Ел Бийн“ и откри, че другият преследвач е спрял, за да огледа следите от гуми на някаква голяма кола. След това беше изтичал до едно разширение на шосе № 236, където се бе качил на друг автомобил и беше потеглил на запад, оставяйки дълбоки следи от гуми в чакъла.