Джефри Дийвър - Милост

— Значи, такъв е изразът, а? Значи е нещо като клише?

— Предполагам.

Той сведе поглед с празни и замъглени очи като чашата в ръцете му.

— Знаеше ли, че „невен“ е пет шести от „гневен“?

— Не, не знаех, но наистина е така. Как ти хрумна?

— Просто така.

Настъпи тягостно мълчание. Най-накрая жената реши да го наруши:

— Какво правеше в този краварник?

Ерекцията на Майкъл не искаше да спада. Членът му го болеше и това започваше да го ядосва. Той бръкна в джоба си и го стисна, сетне стана и се приближи до прозореца.

— Къде е най-близката гара?

— Ами, в Бойлстън, предполагам. На шейсет-седемдесет километра на юг.

— Как се стига дотам?

— Трябва да продължиш на запад по шосе № 315. То ще те заведе право там. Когато влезе в града, пътят става Хюбърт Стрийт и минава точно пред гарата.

— За нула време, а?

— За нула време — съгласи се жената. — Какво ще правиш там?

— Нали ти казах — тросна се той. — Не мога да ти кажа!

Тя отпусна ръце в скута си.

Майкъл започна да рови в раницата си.

— Съжалявам, много съжалявам — рече на жената.

След това обаче повтори тези думи с такава дълбока тъга, че стана ясно, че не се извинява просто за държанието си, а за нещо друго — за нещо, което възнамеряваше да направи, нещо, по-сериозно от лошите маниери. Той седна до нея, притисна бедрото си силно в нейното, постави в скута й бял череп от дребно животно и без да обръща внимание на писъка й, започна да гали косата й.

Под невероятно бързите облаци и бурното небе като специални ефекти от научнофантастичен филм Порша л’Оберже вдъхна миризмата на гнили листа и застояла вода от езерото. На няколко стъпки от нея сестра й вдигна лопатата и тръсна нова купчинка чакъл под предните гуми на заседналата кола.

Младата жена сви пръсти. Боляха я и тя предположи, че от мокрите ръкавици вече са й излезли мехури. Мускулите й сякаш горяха. Главата я болеше от силния дъжд.

Тревожеше я обаче и още нещо, една неясна мисъл — нещо, което нямаше нищо общо с бурята. Отначало тя се почуди дали не е свързано с беглеца. Обаче не можеше да допусне, че човек като Хрубек може да стигне от психиатричната болница чак до Риджтън, още по-малко в такава нощ.

Не, измъчваше я някакъв неясен спомен. Беше свързан като че ли с тази част на двора. Тя си представяше… какво? Растения? Дали тук бе имало някаква градина? А, да. Точно тук беше. Старата зеленчукова градина.

И тогава тя си спомни Том Уилър.

На колко години бяха тогава? На дванайсет или тринайсет. Един есенен следобед — може би през ноември като сега — хилавото червенокосо момче се беше появило в двора. Порша бе излязла и двамата бяха седнали на стълбите пред задния вход. Тя успяваше едновременно да говори с него и да се прави, че не му обръща внимание. Накрая той предложи да отидат в гората.

— Защо? — попита тя.

— Не знам — отвърна момчето. — Ей така. Да се поразходим.

Той кимна смутено към гората. Тя му каза, че не иска, но в следващия момент се вмъкна в къщата и се върна с едно одеяло.

Той тръгна към гората.

— Не — спря го Порша. — Оттук.

И го поведе през зеленчуковата градина. Там разпъна одеялото на такова място, че да се вижда от къщата, свали обувките си и се излегна. Ама някой можело да ги види, възрази той. Някой можеше да ги гледа дори в момента! Тя отпусна ръка върху гърдите си и той престана да се притеснява от любопитни зрители. Порша се изтегна по гръб сред нападнатите от голи охлюви тикви. Томи се настани до нея и покри горещите й устни със своите; наложи й се дълго време да диша през носа. Сега си спомни същата миризма на влага и на късна есен. Лениви мухи кацаха по тях и ги хапеха. Накрая тя позволи на бледата му, покрита с лунички ръка да проникне под бариерата на ластика. Той погледна къщата, сетне бръкна с треперещ пръст между краката й. Тя изпита остра болка и по бедрото й (както и от предната страна на неговите панталони) се появи мокро петно.

Останаха легнали непохватно няколко минути, сетне той изведнъж прошепна:

— Там май има някой.

Каза го обаче явно само за да се измъкне, скочи и бързо изчезна. Порша остана загледана в бързо преминаващите облаци в небето и се замисли за тайнствата на телата. Дълго време се опитваше да си внуши, че трябва да се чувства зле за това, че е избягал.

Сега си даде сметка, че тревогата й не е породена от този спомен за Томи Уилър. Причината бе „Индиан Лийп“.

Нямаше намерение да ходи на пикника със сестра си и зет си. Не обичаше излетите, нито природните забележителности — особено онзи парк, където учителките й я бяха водили насила на скучни уроци на открито, а по-късно неведнъж бе наблюдавала върховете на дърветата легнала под някое гадже или приятел на гадже, или дори непознат.