Иван Димитров: Приказка за смъртта

Девойката седна мирно до непознатия и едва тогава успях да я разгледам добре. Никога не бих могъл да я опиша. Сякаш бе изваяна от самата красота, ако въобще можеше да съществува такъв материал. Думите бяха недостатъчни.

— Желаеш ли я? — запита ме онзи с дращещия глас.

Искаше ли питане! Никога през живота си не бях срещал такава красота. Никога не бях срещал истинската принцеса на мечтите си. Целият ми живот бе преминал в битки, вино и хубави жени. Но никога не открих тази, която щеше да остане до мен завинаги. А може би начина ми на живот не позволяваше да се случи точно това.

Дали я исках? Желаех я повече от всичко. Дори душата си на дявола бих продал за нея.

Но имаше и още нещо. Усещах някакъв хлад и студенина. В нея нямаше живот, не и истински живот. Някакво подобие, окраса на живот, но нищо повече от онази измамна външност.

— Не. — рекох, въпреки в съзнанието ми да отекваше болезнено изкушителната мисъл: „Не искам да съм самотен до края на безкрая. Нека тя остане с мен, каквото и да ми коства това“. Но всъщност наистина ли исках да продължа да живея с едно безжизнено късче лед?

Непознатият надигна леко наклонената към земята качулка и впи в мен присветкащите под нея жълтеникави искрици.

— Сигурен ли си? — думите му ме удариха като лавина падащи камъни.

— Абсолютно. — напрегнах максимално волята си.

— Добре тогава. — и образът да девойката избледня в нищото. — Пътят е нататък. — посочи с ръка посоката. Стана. Вдигна оставената настрани коса и се отправи към безкрая.

— Почакай малко. — опитах се да го спра. — Кой си ти?

— Винаги си го знаел. — рече без да се обръща, размаха сякаш за сбогом косата си и изчезна в нищото.

Останах няколко мига загледан в губещия се в мрака хоризонт с трескавата мисъл в главата си. Всъщност знаех кой беше той. Само трябваше да накарам самия себе си да го повярвам. Но можеше ли това наистина да е Смъртта? И къде по дяволите бях попаднал тогава? Какво търсех тук? Защо трябваше да продължа напред?

Насочих поглед към играещите пламъци на огъня, а после тръснах глава и поех нататък в посоката, която ми бе показал…

… Вървях напред към безкрая. Вървях без да спирам. Около мен вятърът няваваше сух пясък и той плющеше в дрехите ми. Слънцето грееше жарко. Устата ми бе пресъхнала. Какво не бих дал за капка вода! А онази девойка! Душата си бих продал на дявола за тях. И онзи непознат, който бях срещнал преди време. Седмица ли беше, месец, година или повече. Не зная. Времето тук е толкова разтеглено, чак до безкрайност. Кой беше той? Смъртта? Може би. А може би само си бях втълпил това в главата. Можеше да е някаква зрителна измама, халюцинация. Но ако бях прав? Ако наистина бях срещнал самата Смърт?

Сега това не бе важно.

Аз продължавах да вървя неуморно напред и напред към целта си без да спирам дори за миг. Каква бе тя? Не знаех, но понякога в съзнанието ми се прокрадваше надеждата, че рано или късно ще достигна края на безкрая, ако въобще съществува такъв там някъде в далечината на хоризонта и ще науча. И не само щях да науча, но и щях да открия това което търсех толкова време.

София

5 април 2000 година.

© 2000 Иван Димитров

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/395]

Последна редакция: 2006-08-10 20:38:30