Любен Дилов - Пътят на Икар

. . . .

. . . .

Тази холограма ме обърка в каква посока да изстрелям контейнера. Всичките ми екрани е запълнила. Заради нас ли са я изпратили тука или заради облака? Добре са се сетили обаче. Нека виси под носа му, както и той ще виси над главите им, загадъчен и предизвикателен. Икарци все още вдигат лица от своята Териана, за да попоглеждат насам и един ден непременно ще долетят отново при тоя тайнствен свят, в който навярно ще може да се влезе, само ако се превърнеш в един свръхмощен снаряд, какъвто съм аз сега в моята аварийна торпила с фотонния двигател и с двете ракети отстрани.

. . . .

. . . .

Сигурно си личи, че не се зарадвах на Териана, макар да е толкова красива. Силно са усъвършенствували предаването, явно е! Така релефна и осезаема е, че отначало, уморен от толкова чудеса и видения, я взех за истинската. Пуснах й дори един лазерен лъч, но той не се върна. Мина през оранжевия й екваториален континент, навлезе в облака зад нея и сигурно стигна до неговия мистериозен център. Та затова не се зарадвах на новата гениална дяволия на икарци. Иначе за нормалния човек би трябвало да е приятно да я посъзерцава. Там сега се трудят хора и машини, за да създадат един нов свят за хора и машини. Там вече се съчинява може би и една нова приказка за живота или се досъчинява оня мит, който ни призоваваше да браним Варий Лоц.

. . . .

. . . .

Но може ли докрай да вярваш в един мит, в една само приказка? Винаги съм си мислил, че се движим към единството във Вселената, а изглежда съм си го представял неправилно. Сега, останал пак сам, ми се струва, че също сме подвластни на силата, наречена слабо взаимодействие, и се разпадаме като ядрата на нестабилните елементи, търсейки без прекъсване своята непостижимо далечна стабилност. За колко милиарда години уранът се превръщаше в успокоеното меко олово? Струва ми се още, че вървим по обратния път в безкрайността, по пътя на великите и неумъртвими елементарни частици, които с превращенията си строят пъстрото многообразие на Вселената. И ми се струва, мислейки за писмото на Дарян, че и аз не съм нищо повече от една нормална или античастица. Примерно като оная с дългото и помпозно име на древен хидалго — антиомега минус хиперион. Та, пръква се изневиделица един такъв антиомега минус хиперион, на който ако измериш движението в реактора на живота, не можеш да определиш пък мястото му или обратното, и преживява той някак отредената му милиардна част от секундата в безконечността на времето, за да се превърне веднага в нещо друго. И така нататък.

. . . .

. . . .

За сега — край!

Записките на Зенон Балов съобщават много неща, които биха помогнали да се разбере постъпката му, но не малко неща ще си останат и неизяснени. От експедиционния кораб са видели само как той е изстрелял контейнера с документацията. Бил е весел, шегувал се по време на разговорите, когато обяснявал защо го изпраща. После изведнъж връзката се прекъсва. Аварийната торпила се насочва стремително към холограмата на Териана, прострелва я и потъва в облака, за който все още не сме в състояние да ви кажем нещо определено.

Записките изпращам по групата на Терин. Тя ще направи опит да отнесе на Земята резултатите от досегашните ни изследвания. За наше огорчение — все още сме недостатъчно на брой — твърде много икарци настояваха да тръгнат обратно. Носейки се все напред и напред, човекът изглежда е осъден постоянно да тъгува за своето минало, поради което не си позволихме да ги задържим на новата Земя. Те ще се замразят в звездолета си и ще полетят назад по трасирания от Икар път в Галактиката. А когато се събудят… По всяка вероятност ние, сегашните жители на Териана, никога не ще узнаем какво ще видят, тъй като времето пак ще ни е разделило. Затова горещо им пожелаваме то да прилича поне мъничко на онова, което така властно ги призоваваше да се върнат.

Мотото към първата част на записките е из една направена от Майола Бени текстова и музикална перифраза на песен от съветския поет Булат Окуджава. Мотото към втората — от двайсетата песен на испанския поет Блас де Отеро. Четвъртото мото, също преработено за музика, е взето от американеца Алфред Крейнбърг, петото принадлежи на японската поетеса Сумако Фукао. Последното мото, към петата част, е наистина от една соната за орган на Хелмут Борнефелд, но автора му не успях да открия. Изглежда е много древно, в стила на библейските легенди. Усилията ми да издиря автора на мотото към третата част също останаха напразни. Майола Бени отрече да е пяла такава песен, непозната й е. Навярно се касае за неточност в спомена на самия Зенон Балов.