Любен Дилов - Пътят на Икар

Лазерът ми е наред и всичко в аварийната торпила работи безотказно, но ще има ли кой да приеме сигналите ми? Нали не знам колко време е минало? Ако хипотезата на тоя Кардашов… Хронометърът неизменно си съобщава някакъв свой си ден, някакъв час, но от коя година! И от кое летоброене? Иначе все пак изглежда съм се върнал в нашето си време, напук на Кардашов, напук на всички „черни дупки“. Галактиката, както я гледам — същата си е, така че явно не съм излязъл в друга вселена. А да си призная, не ми се и ходи в друга. В тази е хубаво, дори когато сърцето ти вие от болка. А това облакът ли е? Той е, проклетникът! Я по-далеко от него! Хайде, двигатели мили, чакай, гразерният тука все още не може да работи, фотонният трябва, дай да му пуснем една запалителна струя фотони в носа! И да ни види опашката! Все пак го надхитрихме, май. Не е толкова глупав старецът с теорията си за малките победи. Дано издържат! Ще издържи тая звездна раса, жилава е и умна е, само Дарян… Но защо не се обажда Икар? Нали беше изстрелял и подире ни препредавателен радиомаяк? Никакви не се чуват, кой знае от кой край на облака съм изхвръкнал! Но пък не пътувах чак толкова дълго.

. . . .

. . . .

Мисля си за Майола, защото продължавам да слушам музиката й, и се радвам, че може би ще я видя. Здрава ли си, Майола? Колко деца роди вече? Раждай, мила, чуваш ли, раждай! С такава мъдрост се връщам от тая своя „победа“. Само раждането представлява истинска победа и аз не виждам друга победа за нас, въпреки бащиния ми оптимизъм, освен да населяваме Вселената с тайнството, наречено човек.

Мисля си за Хелиана Доля-Морени и се питам какво ли е станало с децата, родили ли са се още като тях, какво ще стане, когато пораснат? Аз обичам тези деца, но те принадлежат към друг свят, в който не мога да ги последвам, а родителската любов не бива да пречи, нали? Питам се още успяла ли е моята малка Евичка да си възвърне способността „да се слива с пространството“. Много искаше да си я върне, горката, и не беше особено щастлива в затворената система на нашата любов, въпреки че като всяка жена общо взето умело се преструваше. Какво да правя, като и двамата сме родени може би на границата на два етапа, но съвършено различни граници между различни етапи. Дарян би казал: Ситуация в една игра, в която липсва стратегия за спечелване. Или самата любов е такава игра? Нищо, ще порасне Ерки, тя ще се омъжи за Ерки, както Майола Вени се омъжи за мен, и ще му пее стари тъжни песни за Икар, там, в онова пространство, чийто безтемпературен вакуум също ще бъде вече стоплен от крехките тела на хора. Там, сред ония свръхцивилизации, с които така безуспешно се опитваме да установим контакт, Хелиана ще тури началото на един нов матриархат и ще разказва на своите деца и внуци приказки за Долната Земя. Ще им се струват сигурно много фантастични тия приказки, но да се надяваме, че те ще ги обичат. А когато след векове или хилядолетия нейните неандерталчета се цивилизоват, може би ще разпознаят в гените си спомена за Земята и ще тръгнат подир приказките за нея да я търсят. Както и ние, естествено, не ще престанем да търсим своите странни деца, за да се срещнем в пространството и затворим кръга на великото единство на световете.

. . . .

. . . .

Мисля си и за икарци, но е напразно да се питам докъде са я докарали с Териана, защото все още не знам какво е станало с времето, докато съм бил в облака. И все пак не мога да не си представям разни неща — така по-силно усещам, че съществувам. Ако няма кой знае какви промени с времето, сега там сигурно бушува вече цялата техническа мощ на Икар. Десетте хиляди механоробота и хилядата командуващи ги психороботи, които досега лежеха в складовете, са строителна армия, на която малко проекти могат да се опрат. Не бих се изненадал, ако подземният град — и то многократно по-голям от икарския — е готов. И майка ми сигурно е пуснала вече да се аклиматизирват в него първите му жители — микрофлората и микрофауната, съпътствуващи човешкото тяло. Да, ще се заровят хора и машини в утробата на Териана, като семена ще се заровят, от които един ден ще поникне още една човешка цивилизация. А тя ще роди след това нови икарци, за да потеглят пък те из галактиката. Мамо, питам я, какво правят твоите лъвове, мамо? Не ги дръж дълго под земята! И още ли тъгуваш, мамо, като всички майки, за един по-покорен син? Не тъгувай, майко, защото и на мен сега още не ми се тъгува!

. . . .

. . . .

Ето такива сантиментални баналности ми идват на ум, както си лежа край автопилота, все още в суперскафандъра и разсеяно заслушан в квантовия шум на светлината, долитащ от всички посоки на Галактиката. Само една посока е тиха, посоката на облака с неговото влудяващо мълчание, но аз си я запълвам с Майолината ода на болката. Те не подхождат, тия баналности, за един злобар с четиридесет и седми хромозом, но са съвсем в стила на човек, току-що измъкнал се от лапите, прегръдката, косата или с каквото там друго древно средство си служи смъртта. А защо в същност — „измъкнал се“? Та в онова свое проклето видение аз не видях смъртта си! Впрочем, аз не видях смъртта и на Дарян, нито смачкания му черен дроб, така че, щом сме способни да вярваме на фантастичните приказки, защо той да не е още жив? Ако човек не може в никакво състояние да види собствената си смърт, дори когато се слива с пространството и прекрачва прага на безвремието, то смъртта на Дарян… Дали пък тоя облак не е толкова страшен, сигурно не е, щом Дарян сам избута торпилата, и арменецът сега си се рее в своя суперскафандър из него и съзерцава, и се радва на неща, които ние в ковчега на звездолета, в ковчега на познанието, каквото представлява всяка наша машина, никак не можехме да видим?… Смешно е, разбира се, да се мислят такива неща, но очевидно за мен отново е настъпил часът на ненаучните, на фантастичните приказки.