Любен Дилов - Пътят на Икар

. . . .

. . . .

Затова сигурно не мисля за облака. Просто още не искам да мисля за него — нито дали е черна дупка, нито дали е раждаща се звезда или шлюз към стара, като нашата, антивселена. Просто ще се върна да го поогледам, докато Икар се обади на сигналите ми. Да видя поне откъде съм излязъл. След като двигателите ми са в изправност, след като имам още непокътнати два ракетни двигателя, не е нужно да бързам. Икарци, стига да са живи и здрави, ще си получат резултатите. Оскъдните резултати от една игра, в която още не са открили стратегията на спечелването.

. . . .

. . . .

Вероника, мила, наистина ли запя накрая „Одата за човешката болка“? Запя ли я или само я повтори? Но защо толкова късно, ти, бързата, умната, защо така късно? Или изплакваше с нея невъзможността си да останеш при нас? Но толкова ли, толкова ли невъзможно е да бъдем заедно?

. . . .

. . . .

Автонастройката на приемателя забръмчава с неприятния си звън — тревожен, дори когато той е уловил нещо очаквано и радостно. Сигурно е най-после пеленгът на някой от нашите маяци. Оставям диктофончето си отворено, за да влезе и той в разказа ми. Така ще стане по-драматичен, нали?

. . . .

. . . .

— Балов, обадете се! Обадете се и викайте „ура“!

Това е гласът на Хансен, който на звездолета покрай другото отговаря и за съобщителните му средства.

— Балов, обадете се! Защо мълчите? Ние ви виждаме, не сме далеч. Защо мълчите? Приемаме непрекъснато призивните ви, защо мълчите?

— Как се измъкнахте? — Това съм аз, след дълго мълчание, защото имаше за какво да се помълчи.

— Не знам. Както не усетихме „удара“, така не усетихме и излизането от облака. Тоест, усещаме го, разбира се, и още как го усещаме! Ха, ха, ха. Изглежда все пак стана това, което предположихме с протуберанса. Или със затварянето на шлюза, както го нарече някой. Здрав ли сте? Всичко в изправност ли е? Защо сте в такъв курс? Карайте, карайте, колкото се може по-далеч от това омагьосано място!

— Значи, повярвахте на собствените си приказки, а? Съвсем не е така, аз ще ви кажа как стана, видях го с очите си. Вероника не ни подмамваше. Просто бяха я изключили, защото се завръщаше в света, откъдето са я изпратили. И този свят съвсем съзнателно се предпази да ни убие. Защото знае вече всичко за нас. Но тя се изхитри все пак да изпее една наша песен.

— Зенко, виждам, че ти е весело. — Това е вече баща ми. — Щом всичко е наред, давай към нас! И по-далеч от облака, чуваш ли! Едва се отървахме.

— Но Дарян остана вътре, нали? И Вероника остана вътре!

— Зенон, какво си намислил?

— Не се тревожи, татко, ще ви настигна. Вие имате копия от изследванията, така че не съм ви особено нужен. Но няма да се случи нищо. Само ще облетя една по-широка част от него.

— Не си играй, момче! За сега нямаме нито сили, нито средства да го изследваме.

— Имам още два ракетни.

— Глупости! Не си въобразявай, че си излязъл с двигателите. Облакът просто ни изхвърли навън и едновременно. Втори път едва ли ще бъде толкова великодушен.

— Значи все пак не иска смъртта ни.

— Зенон, като баща те моля, но като ръководител на експедицията ти заповядвам: върни се незабавно на борда! Ние няма да потегляме веднага. Ще облетим облака, но не от такова разстояние, разбира се. Чакаме те!

. . . .

. . . .

Звездолетът наистина е съвсем наблизо, затова и разговорите ни протичат като в общо помещение. Да, ето че и баща ми се обади! Също като тогава. Но защо не мога като тогава да видя как изтича пространството или как блика от извора си? Защо са слепи очите ми? Татко каза, че ми било весело, весело ми е, разбира се. На човек винаги му е весело, когато може да разкаже една своя приказка. Иначе играта си е неизменно тъжна. Зарът просто се изтърколи този път на тая си страна, присъждайки ни късмета да останем живи и да се хвалим пред лековерните, че сме видели един от загадъчните извори на нова материя. Какво трябваше още да направя? А, да! Ще изстрелям за всеки случай към звездолета контейнера с резултатите. И с тия мои записки. Макар че не съм тръгнал на смърт. Ако съзнателно или несъзнателно съм тръгнал към смъртта, Хели непременно щеше да ме спре. А тя вече нито веднъж не дойде. Или е престанала да ме обича?

. . . .

. . . .

Вместо нея се появи Териана. Огромна и разкошна. Застана точно между мен и облака. Тъкмо когато му се заканвах: Ей, облак, защо не ни искаш? За недостойни ли ни смяташ? Или за безинтересни? Затова ли ни изплю с такова пренебрежение, разбрал-недоразбрал какво представляваме? Или наистина се уплаши да не ни убиеш? Не бой се, ние сме много и сме неизтребими! Защо тогава не върна и Дарян? А Вероника защо ни взе? Поне нея можеше да ни оставиш! Искам си я обратно, чуваш ли! Изобщо, помъчи се все пак да разбереш как стоят нещата при човека! Като си такъв голям и могъщ, може пък ти да съумееш да ги разбереш.