Любен Дилов - Пътят на Икар

Там имаше пет вентилчета, съставящи аптеката на автономния скафандър. Задвижваха се с езика. Те пускаха болкоуспокояващи, лечебни и приспивателни препарати, а третото — не особено силни, заради самообслужването, невролептици и психостимулатори. Не бях забравил след „удара“ да напиша на главната плоча рецепта кога и как да си служат с тях, но нямах начин да контролирам употребата им. Когато запитвах за състоянието му, ми отвръщаше обикновено: Остави ме на мира, здрав съм. А от написаните думи не можеше да се чуе неучтиви ли са, защото не ме признаваха за лекар и ме смятаха виновен за бедата им, гневни ли са от сенсорния глад или са само кратки заради трудността да се разговаря. Но когато и самият Дарян, в отговор на въпроса ми колко пъти е всмуквал от невролептиците и има ли още, само ме блъсна с рамото си, така че паднах, а той се отдалечи, без да ми помогне да се изправя, аз не можах да не реша окончателно, че това е гласът на тишината. И примирам сега от безпокойство какво ще стане после, след като изстреляме — все едно успешно или не — аварийната торпила и останем без тая близка, движеща мислите и усилията ни цел.

В нея лежаха вече, опаковани в тройни и четворни изолатори, по-раншните записи, както и ръкописните копия на всички хипотези и заключения по повод на тях, включително родените навярно от тишината фантастични приказки за юношите на Икар. Второто им копие щеше да бъде изстреляно с едно съвсем малко ракетно снарядче, третото оставаше на борда на звездолета. Зад двигателя на торпилата, който тук не действуваше, бяха монтирани пет ракетни двигатели, поели почти всичкия взрив от изследователските сонди. Не знам дали не се лишавахме лекомислено от запасите си, но в същност какво друго ни оставаше, след като окончателно бяхме се убедили в пълната си безпомощност. Санин, въпреки предписаните му двойни дози невролептик — върви провери обаче дали наистина бе ги взел! — продължи да настоява за проекта си да излезе и огледа кораба отвън, с надеждата, ако вън може да се пребивава и работи, на кораба да бъдат монтирани ракетни двигатели. Доказаха му, с неразбираеми за мен изчисления, че не достига взрив за целия звездолет и че при пълното ни неведение къде се намираме може да се случи да го насочим тъкмо към неотражателния център. Системата ни за ориентиране също бе парализирана, а няколкото стародавни по принципа си жироскопа бяха се заковали като магнитометрите ни на едно място, от което би могло само да се съди, че звездолетът леко е завъртян наляво около надлъжната си ос — нищо повече. Торпилата щеше да излети надясно — толкова можехме да я посъветваме. Но къде щеше да отиде, ако изобщо отлетеше, това предоставяхме на зара на съдбата, изиграла ни този повече от жесток номер. И ето че баща ми отново ни събра край своята командирска плоча.

Осемте сиво-черни скафандри край мен си бяха същите, но аз се запитах: Същите ли са и лицата ни, каквито бяха преди да ги погребем зад бронята на шлемовете? Нищо не бе се променило наоколо и все пак събранието ни изглеждаше тържествено. Правеше го и тъжно като сбогуване със скъп човек предварителната обява: „Час за изстрелване на ракетата — 22.00“. Беше написана най-отгоре на плочата, ситно и поразкривено, за да се пести място, но баща ми бе я подчертал с вълнообразна, за да прикрие сигурно треперенето си, черта.

Всеки, щом пристигнеше, неволно поглеждаше хронометъра на ръкава си. Имаше още двайсет часа дотогава, двайсет часа от нашето мъртво или илюзорно време, но баща ми като че ли бързаше. В мига, когато полукръгът около плочата се запълни с последния от нас, той залитна към нея, опря се с лявата ръка на автопилота, а с дясната започна да пише. Може би и другите го сричаха като мен — буква по буква. Може би и те не го вярваха или отказваха да го възприемат, или поне се изненадваха. Може би и те искаха като мен да крещят, да плачат, да хапят юмруците си, а не го правеха, защото все едно — нямаше кой да ги чуе през умъртвения, бял като мъртвешки саван въздух.

„Зенон Балов — пишеше баща ми с възможната най-голяма скорост за скафандровата ръкавица, но то ми се стори смилащата скорост на образуващия звездата си облак. — Решението е ти да управляваш аварийната торпила. Рей и Целер ще те въведат в не…“

Не, никой не помръдна, никой не направи нито жест! Само аз ли за пръв път научавах, че в торпилата ще има човек? Хвърлих се към плочата, ако може да се нарече хвърляне придвижването в такъв скафандър с механичния му скелет. Блъснах баща си. Заради дангалашкия си ръст го ударих с рамото си по шлема, та той щеше да се просне на пода, ако от другата страна не бе го уловил един от безликите скафандри. Изтрих бързо всичко, оставих само последната частичка от недовършената дума, започваща с „не“, и продължих: