Любен Дилов - Пътят на Икар

Приказки, приказки, приказки! Забавни фантастични приказки за юношите на Териана, ако стигнеха до тях, и за бъдещите икарци. За какво толкова държеше да им ги изпрати моят баща и техен дядо? Или ни караше да ги съчиняваме, за да ни предпази от отчаянието? А защо той така и не ни разказа поне една своя приказка? Защо и от старите си като че ли се бе отрекъл, та не се намесваше дори в разискванията около приказките на другите? Нима се нуждаехме от забавления и утеха? Ние нямахме и време за тях, въпреки че може би се намирахме в безвремието. Или самото безвремие ги ражда, както са се раждали древните приказки в застиналото време на миналото? Познавам своя немлъкващ копнеж по простата човешка приказка, който подмолно се противопоставяше винаги на приказките, изричани с научни думи, но какво да кажа за тия осем мъже в мъртви скафандри, в неподвижен и тъмен звездолет-ковчег? Или тъкмо мъртвите създават приказките?

Мъртви ли сме вече? За Териана — може би. За Земята — сигурно. И за цялата ни Вселена, ако наистина се намираме в друг някакъв свят. Или пък тя е мъртвата и само последните нейни късчета, затворени в хронометрите ни, разпадайки се, умирайки, продължават да отмерват несъществуващото вече нейно време — часове, дни, седмица, втора… А ние си мислим, че живеем. Спим по дежурства, храним се все по-рядко, надничаме още по-рядко през окулярите навън, борим се да съхраним запасите на въображението си, че сме още живи. А за да убеждавам и себе си, че съм жив, непрекъснато гледам ръцете на осмината — техните дебели от скафандровите ръкави, мъчно подвижни ръце, които… не спират своето движение.

То е сломяващо бавно, дори когато само разговаряме. Приближаваш се безшумно като сгъстен сивочерен облак сред мъглата, написваш с отмаляла ръка няколко думи, отдръпваш се, защото широтата на скафандъра ти е запълнила цялата плоча. Другите също трябва да дойдат близко, за да могат да го прочетат. И те пристъпват по един или по двама, а лактите им се блъскат в призрачна безшумност. После тоя или оня ще погледне часовника си, забравил, че времето в него не съществува, че това е само тлението на един загиващ елемент и пак като призрак ще се разтвори в гъстата белота на въздуха. За да продължи своята работа.

Да, те не спират да работят, както не спираше да умира остатъкът от времето в часовниците ни. Лишена от силата и ума на психороботите, от бързината на изчислителните машини, от ловкостта на собствените си тела, тя се труди, тая звездна раса, както са се трудили някога нейните прапрадеди: тежко, мудно, с тъпо упорство. Но ето че под тромавите й ръце и сякаш век подир век тук и там нещичко възвръщаше своя живот. Някое акумулаторче, поставено в новоизмислена защитна кутия, някое уредче, по-простата система в някой сектор, някое допотопно устройство, откривано, както Архимед е открил своите лостове… аварийната торпила, заредена вече и със знанията, които бяхме натрупали по пътя до своята безизходност. Никое от тия оживели апаратчета не дава надежда за спасението ни, не сочи макар и илюзорен изход, но трудът над тях ни помага да съществуваме, да не грохнем от сенсорната депривация — този убийствен глад на сетивата ни за звуци, за светлина, за движение.

Астропилотите-разузназачи го познават най-добре, защото преди всяко излитане от Икар те прекарват със седмици в тренажерната, която тогава се превръща и в камера силенс. В нея те научават, че когато пред очите им затанцуват някакви светли точки, те играят в собствения им мозък, че когато чуят гласове, не бива да им вярват — те пак разговарят в самите тях. Свикват още да се радват, ако с оглушителен гръмол изкуркат червата им, и да се плашат, щом им стане много весело или им се прииска да направят някоя лудория, защото тя положително ще им коства живота. Тренират се още да псуват на висок глас, за да не изпочупят всичко около себе си, когато гладният им мозък освирепее, да го държат буден, когато той иска ненавреме да заспи, и навреме да вземат съответните медикаменти. Защото като че ли няма по-мъчителна и опасна болест за мозъка от прекъсването на връзките му с човешката среда.

Нашите скафандри бяха се превърнали в безпощадно жестоки камери силенс. Ако ти стане нетърпимо тежко в икарската тренажерна, натискаш едно копче и веднага ти се обажда с няколко ободрителни думи дежурният от контролния съвет. Тренирайки за самостоятелния си полет към Вероника, аз прекалено често бях натискал това копче, та си заслужих мъмренията и насмешката на колегите си. Тези осмина обаче от десетилетия не бяха влизали в обеззвучена и затъмнена тренажерна, помнеха я само като светла и приятна гимнастическа зала. Нямаше време за такива упражнения, много сме на брой, а и обстановката на звездолета осигуряваше нормален живот. Задачата на експедицията също не предвиждаше положения, при които човек да не може да чува поне музиката на джобния си поливизор. Ето защо нарастваше тревогата ми за душевното им състояние, въпреки този техен неуморен труд и привидната разумност на действията им. Познавах добре коварността на сенсорния глад, а не липсваха и обезпокоителни симптоми. Сегиз-тогиз някой от дежурните се кълнеше, че вижда трепкане на пластовете материя край кораба или светене някакво, което се оказваше илюзорно. Същият този Санин предложи на едно от съвещанията да излезе вързан през шлюза. Аргументира се съвсем логично: така и така сме обречени, една по-ранна жертва не би била голяма загуба; в най-лошия случай обаче тя щяла да ни даде още едно познание или поне представа за силата на полето около нас. Разбира се, никой не прие саможертвата му. Но и никой не я отдаде на умопомрачаващото влечение да се измъкнеш от тишината. Аз го отведох после до друга плоча и му предписах да всмукне два пъти от третата тръбичка, която се намираше вътре, в лявата страна на шлема му.