Любен Дилов - Пътят на Икар

Когато научих това, аз си спомних израза на моя учител Терин, че икарци не били нищо повече от разузнавателни машини, пратени от Земята. И те сега повече от всякога наистина приличаха на машини, тия безлики метални грамади. Приличаха на старомодни, бавно движещи се машини, непрограмирани да правят нещо за собственото си спасение, когато дори по-примитивните психороботи биха се погрижили в такава ситуация и за себе си. Те като че ли не знаеха да вършат нищо друго, освен с автоматна упоритост да трупат нови наблюдения, все едно дали са верни, а в случая — дори при почти пълната сигурност, че са погрешни поради всеобщата повреда на уредите ни.

И все пак не бяха автомати тия тромави грамадни роботи от прощъпулник век на електрониката. Те знаеха по-добре и от мен, че акрецията, която ни притегля към неотражателния център на облака, след някой и друг милион километра ще ни сплеска така, че и атомите ни няма да остави цели, или пък ще ни анихилира при досега с предполагаемото антипространство. Ако преди това не се свършеха храната и водата в скафандрите ни. Запасите им бяха наистина големи, защото се регенерираха, но защитените иначе акумулатори на регенерационната система щяха да се изчерпят, тъй като нямаше откъде да ги захранваме. Ето защо още отсега бихме могли да се обзалагаме кое от трите в такъв случай би ни пратило в небитието: жаждата, гладът или задушаването. А да отворим дори само шлемовете бе немислимо. Без да го питам, Петер Нойд написа на стената за писане на глупости, когато го заварих да гледа през окулярите:

— Балов, лабораторно е доказано, че при десет хиляди ерстеда мишките веднага умират.

Не, не бяха роботи тия осем мъже, които със своите парализирани и ослепели скафандри шетаха из утробата, където се раждаше материята!

Въпреки явната безизходица, караща да изглеждат трагично смешни усилията им да напълнят догоре аварийната торпила със знанията и незнанията си, всеки от тях по повод или без повод се стараеше да бъде близо до своя колега, астрофизика Дарян. Както писах вече, мъглата поглъщаше фигурите ни само на няколко метра разстояние. Отначало си въобразявах, че само аз го следя и че той приписва постоянното ми въртене наоколо му на моята привързаност към него. После забелязах неизменното присъствие край нас на още един скафандър, чието име не винаги успявах да разчета сред заслепяващата визьора белота на въздуха. Докато веднъж на една от плочите не се появи с грамадни букви предупреждението:

„До всички! Мислите ли, че е приятно да се живее, когато макар и през инфрачервен визьор гледат на теб като на бъдещ самоубиец? С поздрав: Дарян.“

Надписът стоя доста време, тъй като никой не знаеше дали всички са го прочели. Сигурно пак Дарян го изтри. Но не изтри с него тревогата ми. А тя сигурно е останала и у другите, чието хладнокръвие в тия дни ми е пример и опора. Аз не знам какво те чувствуват, какво мислят, какво възнамеряват извън пряката работа, която извършвахме по нарежданията на баща ми, превърнал се ненадейно във властен и енергичен командир. Сигурно и нему бе помогнала за това бронята на скафандъра, скриваща от очите на другия всичко лично. Всеки бе убийствено сам в своята трудноподвижна крепост. Сам се хранеше, сам пиеше своята вода, сам дишаше собствения си въздух. Телесно сам и душевно сам, обречен, безпомощен и безутешен сред една умопомрачителна тишина. Но в тая самота намираше време и сили да се тревожи за другаря си.

Простият ядрен разпад, който задвижва хронометрите ни, основан върху онази все още неразгадана докрай сила, наречена „слабо взаимодействие“, продължаваше да изпуска равномерно своите невидими частици. Невидими и неосезаеми като секундите, минутите, часовете, дните, които отброяваха. Изглежда съзидателната сила, колкото и могъща да е, и тук, както навсякъде, не можеше да попречи на разрушителната да си върши своето. Но ако частиците съществуваха, макар и невидими, съществуваше ли онова, което те продължаваха ритмично да измерват? Не се ли намирахме в същност в митичното и мистично безвремие, представлявало досега само една възлюбена тема за въображението на младите астрофизици и фантасти? Не сме ли заседнали в нищото? В онова нищо, което романтиците обичат да пишат с главна буква, самоопиянявайки се от възможността да турят граници на собственото си въображение — защото не можеш да си въобразиш нищото, особено пък ако е с главна буква. Нали и Зенон от Елея назова с „нищото“ все пак един гъст и черен облак? Не, човекът не може да търпи граници и ето че нарече нищото антисвят и антипространство и измисли дори, че именно то раждало нещото — материята, въобразявайки си, че по този начин му е дал научно определение! Или това наистина е извор на праматерията, в който тя се ражда, преди да се роди още времето за нея? А ние сме попаднали край самото начало не само на материята, но и на времето?