Любен Дилов - Пътят на Икар

Някои твърдяха, че са приели сигнала. Те се и надпреварваха да съчиняват какви ли не нелепости. Ето виждате ли, Вероника е виновната! И тя, глупачката, решила да види какво има вътре в облака. И е нарушила равновесието му, предизвикала е протуберанса. Така и нас е превърнала в една от прашинките в това безкрайно бавно звездообразуване. Безкрайно бавно, защото ъгловият момент на въртене на облака беше такъв, че сигурно щяхме да падаме милиони години, докато наближим центъра, в който толкова се искаше и на баща ми да надникне…

Няма що — примамлива перспектива! Но баща ми продължаваше да ни заставя да фантазираме край неговата плоча, та се раждаха и по-забавни неща. Вероника в същност направила това нарочно, подвела ни била, или: послужили си с нея да ни вземат в плен за изследване. Затова се движела и така бавно отначало, подмамвала ни, затова и млъкнала така загадъчно. Или: онзи, който я е изпратил, просто й е заповядал да млъкне… Да, да, точно така, това не е никакъв облак, а цивилизацията, създала Вероника. Един огромен мозък, изпратил Вероника на разузнаване. Който, неудовлетворен или пък — може ли без малко човешко самооблъщение? — заинтригуван от сведенията й, бил й поръчал: Я ми доведи няколко екземпляра от тия животинчета, за които ми разправяше, та да ги видя по-отблизо! И ето сега ние в същност се носим из гънките на тоя мозък, голям колкото няколко звезди. Студен мозък, който може би все пак се е позатоплил и развълнувал от неизвестните нему досега микробчета, каквото представлявахме в сравнение с космическите му размери… Не допускате ли? Но щом „генезисът на човешкия разум е само частен случай от генезиса на разума изобщо“?…

Не, не, ако има изобщо някакъв мозък, той е далеч, в центъра на облака е, в антипространството може би, в антисвета, населен с висша цивилизация, създала тази своя разузнавателна машина. А това не е никакъв облак, то е нещо като шлюз към самата антивселена, който с трансформиращата си енергия просто е насъбрал около себе си материя от околното пространство, та прилича на облак. Никой не се интересува от звездолета ни, просто когато шлюзът се е отворил, за да приеме завръщащия се разузнавач, енергията му се е „изплискала“ встрани и по този начин е затворила пространството около нас. Да се надяваме, че когато се отдръпне…

Какво? Осмели ли се някой да напише на плочата това, което бе трудно да произнесеш дори пред себе си в своя непропускащ нито звук скафандър?

Аз много се ядосвах на спекулациите с моята Вероника, която и в тези дни виках понякога в своето невидимо за никого отчаяние. Вероника, къде си?, виках я. Съществуваш ли още? И ти ли като нас си сега безпомощна и сляпа? И теб ли погуби това глупаво любопитство? Защо ме остави сам, нали искаше да бъдем заедно? И съществуваше ли изобщо или и тебе срещнах, както Алек срещна своя бог в собствената си лудост?… Когато Санин веднъж и за кой ли път доуточняваше последните си наблюдения, аз се заядох:

— А не ти ли каза нещо за довиждане? Или като сирените да ти изпее своята гибелна песен?

— Имаше музика — неочаквано написа той, след което по обикновеному го избърса, та да направи място за друго.

Аз го изпреварих — с разтреперана ръка, целият разтреперан, защото не само той бе забравил това:

— Каква музика? Наша?

— Симфонична.

— Позната? — написах аз.

— На мен не. Но стилът й е като на Бени.

Дарян добави в другия край на плочата:

— Може ли такова тържествено събитие без музика!

Аз го избърсах с моето парче изолатор, гневен, защото сигурно не само той се хилеше в своя скафандър. Написах:

— Как точно звучеше?

— Искаш ли да ти я изпея? — отговори Санин, а отчаянието репродуцира с оглушителен гръм в мозъка ми неговия и на останалите, едва ли по-малко отчаян заради беззвучието си, смях.

— Моля, без шеги — написах аз още по-разкривено. — Във втората сонда имаше програмирана музика. От нея ли идеше?

Той мисли толкова дълго, а след това толкова бавно написа отговора си, че се изпотих от нетърпение.

— Двете сонди останаха далеч от нея, щом тя хукна към облака. Приемателят сигурно е фиксирал посоката, ако вълната е същата. Не знам. Бях улисан нея да гледам. Тогава реших, че музиката е от някой поливизор. В последния миг неволно погледнах към приемателя. А може и да не съм погледнал. Толкова!

Толкова! И по-късно не откопчих повече от паметта му. Както не успях да изстискам и от собствената си памет в кои часове излъчваше моята сонда „Одата на човешката болка“, която тук никой не бе чувал, освен Дарян. Кога свършваше моят глас и кога почваше музиката? Какви бяха интервалите? Съвпадаше ли по време с наблюдението на Санин? Невъзможно ми бе да ги съчетая. Трябваха показанията на записната апаратура, а тя беше безмълвна като всичко на кораба. Не се и опитахме да я задвижим, за да не унищожим предишните записи, ако те все пак са оцелели в своите антимагнитни кутии, пренесени сега също в аварийната торпила. Но това не ми попречи да си съчиня и аз една своя приказка, която, разбира се, не доверих на нито една от плочите за писане.