Любен Дилов - Пътят на Икар

„… съм участвувал в такова решение. Не приемам. Член съм на контролния съвет. По устав те напускат последни.“

Отдръпнах се, а вътре в шлема си продължих да крещя:

— Няма да изляза! Защо аз? Татко, не бива, не бивааа!

Баща ми избърса протеста ми, написа:

„Отново да се гласува в негово присъствие! Общото събрание е властно да промени отделни членове от устава за космически полети.“

Докато се вдигаха бавно, бавно — само поради тежестта ли? — осемте металически десници, аз продължавах да крещя:

— Недейте! Моля ви! — Написах го под нареждането на баща ми и пак го закрещях: — Моля ви, недейте! Не бива!

Не ме чуваха. Никой не ме чуваше, освен собствения ми изтръпнал от ужас мозък. Но как да им напиша, че не ме спасяват по този начин? Че ме пращат към онова, с което бе завършило видението ми и което аз досега бях премълчавал? Нали ще го прочетат като мизерната паника на уплашения да остане сам срещу загадките хлапак!

Осемте десници завършиха своя произнасящ смъртната си присъда над мен полет нагоре. Натам, където според надеждите им лежеше спасението ми. После баща ми, вместо да продължи нарежданията си, като дете ме хвана за ръката и ме поведе със себе си. Мислех, че ме води към шлюза при аварийната торпила и тръгнах покорно, а той ме заведе при окулярите за пряко наблюдение. Вероятно искаше да ми съобщи нещо интимно, за сбогом, на плочата за писане на глупости. Беше празна, само горе някой бе изменил най-стария лозунг в „Не плюй в нищото, то не ти е виновно!“ Баща ми ме побутна обаче към окулярите и аз разбрах какво искаше. Наведох се, погледнах навън в безпрогледността и безвремието, но не видях друго, освен една аварийна торпила с един легнал в нея човек, която весело се носеше към искрящия огнен водопад на пространството. Изправих се, обърнах се към него, но баща ми не можеше да знае, че лицето ми не е озадачено, че цялото искри от една студена и треперлива веселост. Той ми посочи плочата, на която бе написал през това време: „Видя ли къде те пращаме!“

После дълго писа със своя ситен, разкривен почерк, избърсваше прочетеното от мен и продължаваше. Не мисли, убеждаваше ме той, че сме се загрижили толкова за спасението ти. Иначе самият аз нямаше да приема предложението да бъдеш ти. Изпращаме те вероятно на по-скорошна смърт. А сигурно и на по-тежка смърт в самотата. Бъди храбър, Зенон! От теб се иска с цената на всичко да изведеш торпилата извън облака, да спасиш за хората малкото познания, които сме събрали. Това не е милост, сине, това е безмилостно възлагане на тежка отговорност.

Баща ми ме убеждаваше, че нямаме право да се доверим на автопилота на торпилата, дори той да почнел да действува при тягата, създадена от ракетния тласък. И в началото, и после човек трябвало да я води по своите наблюдения и със своя инстинкт. Ръчно се налагало да се запалват и отделните степени на ракетите. Препоръчваше ми да събера хладнокръвието си и издръжливостта си да мобилизирам, а аз не го прекъсвах, за да му кажа, че излишно вече уморява ръката си, че безполезно хаби химикала за писане. Пред лицевата броня на шлема ми си оставаше все така светло и радостно. Искаше ми се да заподскачам като дете на един крак в изчезналата непрозирна белота на въздуха, засиял сега с оранжевите пламъци на взривовете, залюлял се от могъщото и живо движение на пространството, загърмял с рева на водопади и ракетни гърла. Но го съжалих, както съжалих и останалите седмина, и се побоях да не го обидя.

Възможно е да се помисли, че и светлината, и шумът, и движението бяха рожби на тази камера силенс, наречена звездолет, подлудила накрая и мен, както бе подгонила навън горкия Санин. Навярно би трябвало да всмукна от тръбичката тройна доза невролептикум, но нима имам нужда от отрезвяване? Та нали аз ще изляза действително! Нали най-после, най-после ще се изтръгна от тоя ковчег, в който осмина мъртъвци се силят да докажат на една мъртва вселена, че са още живи! Нали единствен аз ще бъда наистина жив и наистина действуващ, все едно за колко време от общото безвремие! Господар ще бъда над безвремието, и над себе си ще бъда господар, а нима не това е щастието, измервано, откакто свят светува, само в мигове?

Баща ми пишеше своите последни бащински наставления, изпълнени с мъдрост и с меланхолията на вярата му в моето избавление. Редеше ги и веднага ги заличаваше така, както веднага и сами винаги са се заличавали в мозъка на синовете всички бащински наставления. Накрая ме прегърна. Но първо, аз бях близо половин метър по-висок от него и второ: представете си как изглежда една прегръдка в суперскафандър!