Любен Дилов - Пътят на Икар

Как бе го извършил сам, когато то навярно и за двама би било изключително трудно? Иначе баща ми никога не би пожертвувал друг човек, освен себе си. Лудостта ли бе му дала силите, оная лудост, която се ражда в тишината и която аз все пак не успях да предотвратя?

В друга бележка той съобщаваше кратко, че при разхерметизирването на шлюза движенията му рязко се забавили. Имал затруднения с дишането, заболял го черният дроб, но той и друг път бил се обаждал понякога. Магнитометърът на скафандъра му си останал безжизнен. Без да бъде сигурен дали не е илюзорно — може да е било от физическите усилия или от влиянието на полето върху организма му — видял слабо светене по самата повърхност на скафандъра, торпилата и стените на шлюза. Нещо като така нареченото синхронтронно светене, което се получава, когато атомарен водород се движи в свръхсилно поле със субсветлинна скорост. Но сравнението му е теоретично, защото той само е учил за такова светене, никога не го е виждал… Ние обаче не видяхме никакво светене. Не знам какво са си помислили другите — възможно е да са решили, че то се е получило при първото нахлуване на околната материя в заприличалия на реактор шлюз, може и да са се зарадвали, че знаят сега къде и как се ражда водородът, тази праматерия за звездите. Аз обаче отново го приписах тогава на реактора на тишината, защото знам с колко измамни светлини тя е в състояние да прогонва мрака пред гладните ни очи.

Нямаше време да коментираме постъпката му. Баща ми държеше да се спази часът за отлитане, а аз бях така зашеметен след странното му или подигравателно „довиждане“ в края на тази бележка, че едва сега съм в състояние да го запитам защо не се е върнал.

Дарян, защо не се върна, питам го аз сега, диктувайки писмата му, за да ви ги препратя. Съгласен съм, че си избрал добър вариант в стратегията на поражението — когато все едно си губещият, да спасиш с гибелта си нещо ценно. Но този вариант бяха избрали и баща ми, и Рей, а те, сигурен съм, щяха да се върнат. Защо не се върна, Дарян? За да спестиш на другарите си гледката на една мъчителна смърт, когато смачканият ти черен дроб започне да те гърчи пред инфрачервените им визьори и те докрай осъзнаят безпомощността си да си помагат един на друг? Или наистина любопитството те подмами по-нататък, все същото наше любопитство, което изобщо ни е домъкнало в тоя край на Галактиката? Или все пак те отведе магията на моето видение, събудило в теб нагона за осъществяването му — онзи мистичен нагон, който отвежда понякога в смъртта хората, когато от отчаяние в същност само им се е приискал някакъв друг, невъзможен за човека вид живот? Защо не се върна, Дарян, поне за няколко часа, колкото да ме освободиш от бремето на вината?…

Питам го и се мъча да видя лицето му, но го виждам да защипва само в ножицата на двата си пръста месестия край на своя арменски нос — сякаш неловко, сякаш от затруднението какъв отговор да ми даде. Защото отговорът трябва да бъде непременно в неговия стил, а пък не всички отговори могат да бъдат шеговити, нали?

На екрана ми се виждат звезди и галактики, облаци и мъглявани, на екрана ми отново е пъстро и радостно, но аз още не искам да се запитвам по какъв начин бликна така чудодейно животът в торпилата. Пъстро и радостно е радиобърбореното на звездите, което пълни тясната й кабинка, защото съм завъртял мазерите докрай. А за да донапълня с живи звуци, с човешки звуци тази славна аварийна торпила, аз изваждам от малката кутия с личните ми вещи — половин килограм ми разреши баща ми, за да се икономисва тяга — оловното патронче, което ми подари Майола Бени. Изваждам от него кристалчето и го влагам в бордовия поливизор, и го пускам така силно, че „Одата за човешката болка“ застрашава да пръсне устоялите на облака ванадиево силициево-лаконови и лантанидови стени на аварийната торпила.

Още не мога да се надишам на свежия въздух от бордовата климатична инсталация, след като отворих шлема. Нарочно го пренаситих с кислород и кислородът пламти сега с радостни пламъци в кръвта ми, затова и диктувам така задъхано. Беше неописуемо и ще си остане сигурно неразказваемо. Приличаше на опит да пробиеш с голи гърди стоманена стена. Такова плоско сравнение ми хрумва по простата причина, че, ако изобщо бях в състояние да усещам нещо конкретно, усещах пълната безплодност на опита ни. Не помръдвах сякаш нито сантиметър в посоката, в която се самоизстрелях, не бях сигурен дали изобщо съм се отлепил от звездолета и нямаше да се учудя, ако бях го видял край себе си, когато „това“ се свърши. Нямам друга дума за него, не ми се и търси сега. Свърши се изведнъж, когато се готвех да включа четвъртия ракетен двигател. Рей и Целер изглежда все пак ще могат да се гордеят с конструкцията си. Стига някога да им се удаде такава възможност. Баща ми каза на тръгване, че било безсмислено Икар да предприема спасителна акция — нали никакви координати не ще съм в състояние да им съобщя. А дори и да влязат с ракетни двигатели в облака, как ще открият звездолета в неговото непроницаемо за всякакво съобщително излъчване поле? И все пак аз ще изпратя веднага рапорт, щом се ориентирам и уловя пеленга на препредавателните автоматични станции, които Икар изстрелва около себе си.