Любен Дилов - Пътят на Икар

— Нойд, съберете листата от хората. Дайте всичките си скицници. Не ще имаме скоро други средства за записване на наблюденията си. Поставете и още няколко такива плочи.

Трая нетърпимо дълго изписването на това нареждане, после баща ми нетърпимо дълго го изтрива. Помислих си: сигурно няма вече закъде да бързаме, но все пак този начин на разговор ще ни скъса нервите. След това си помислих: а може и живота да ни коства. Страхотната тежест в телата ни много приличаше на тежестта в скоростните транспортни патрони на Икар. И навярно всяка секунда е скъпа, още повече, когато не знаеш след коя от тях ще бъде невъзможно вече да се предприеме каквото и да било. Но дори това да не беше движение нанякъде, продължителното пребиваване в такова поле щеше да ни убие. Ние не знаехме каква е силата му вътре в скафандрите и трудната ни подвижност можеше да се дължи и на него. Виждал съм на медицински филм сомнамбулното поведение на незащитен човек при поле само от петстотин ерстеда, а скафандрите ни едва ли удържаха всичките деветдесет и шест хиляди, населили звездолета ни. Колко ли са тогава извън него, щом той не е разхерметизиран?

Връчвайки папката с листата на Петер Нойд, аз обаче успях и да възтържествувам: добре е все пак, че са ограничени възможностите на писмената връзка! Нойд едва ли щеше сега да ми иска сметка къде са останалите листове, след като отвори папката и види, че липсват тъкмо ония неизрисувани двайсетина, които аз мушнах в една ниша по пътя за насам. Сигурно щеше да го отдаде на собствената си разсеяност, недопускайки, че един икарец е способен на такава непочтена хитрост.

Скоро се появиха плочи за писане на още няколко места, почти във всеки сектор, а с това се създаде и основата за целенасочена дейност. Оказа се полезно да не притежаваме лица, да не четем какво става зад сивата неизразителност на лицевата броня, да виждаме само бавните и разумни действия на другите. Това те кара да мислиш, че останалите са спокойни, само ти излишно се боиш. Хубаво е още, че нито една плоча не стига да изразиш някому ужаса си, а тая светливо бяла каша, наречена въздух, не кънти от безсмислените за сега въпроси: Къде се намираме? Как попаднахме тука? Какво има около нас? Колко ще трае? Няма ли, няма ли изход и спасение?…

Като изправяхме край окулярите за директно наблюдение на външната среда демонтираната стена на тоалетното помещение, станало сега също ненужно, Дарян написа на нея:

— Забелязал ли си, че човек изпитва потребност да споделя и своите глупости, не само откритията си в Космоса? И тази потребност дори е по-силна.

След което го избърса и изрисува в горния край на стената обявата: „Място за писане на глупости“.

Излезе добър психолог. Скоро тази стена се нареди сред най-използуваните, а аз съжалявам, че откраднатите от Нойд листове не достигат, за да възстановя някои неща от писаното по нея. Бяха чудесни шеги и остроумия или просто ругатни и думи, зад които се чуваше покъртителната въздишка на една мъжествено посрещана безизходица, но те очевидно служеха като вентил на безнадеждно заключените ни в скафандрите души. Тогава обаче Дарян залепи лицевия си щит на окулярите, сякаш се надяваше, че междувременно навън може нещо да се е променило, а аз използувах стената не по обявеното й предназначение:

— Вижда ли се нещо? — написах на нея.

Той скоро се отказа от безплодното си взиране, а отговорът му потвърждаваше, че този начин на съобщение много изкушава да написваш и думи, които иначе отбягваш да употребяваш:

— Вижда се вулвата на Галактиката. В момента се пръква новата материя.

(Аз съм лекар и медицинската терминология ми е по-привична, затова неволно замених думата. Пък съм и от контролния съвет!)

Представих си как Дарян би щипнал при тая дума върха на арменския си нос и иззлорадствувах: „Да видим как ще го щипнеш през скафандъра!“

Вече бяхме се убедили, че извън звездолета цари пълен мрак — нито звезда, нито дори някое по-светло петънце не се съзираше през окулярите. И все пак написах още една глупост, не от рода на тия, които арменецът бе предвидил в обявата на стената:

— Не мислиш ли, че падаме?

Той закономерно ми отвърна:

— В Космоса всяко свободно движение е падане към даден център на тежестта, синко.

Не ми се искаше да му простя това „синко“, но как да се разправяш? А бях си го и заслужил. Странно обаче, откъде му дойде сега тъкмо тази дума? И наистина ли е подигравателна? Вярно, по възраст можеше да ми бъде баща, но досега бе се държал с мен неизменно като с връстник. Дали не бе решил да ме „осиновява“, усетил внушения му от мен близък край? Написах: