Любен Дилов - Пътят на Икар

Бионично копие на апарата у някои влечуги, струва ми се, той ни позволяваше да виждаме нещата благодарение на невидимите топлинни лъчи, които изпуска всяко тяло от своята вътрешна топлина. Разликата в дължината им обаче ги прави толкова фини и многообразни, че човешкото око, за разлика от фотографската апаратура, се нуждае от специален преобразовател. Изглежда сега тъкмо той не действуваше. Нищо, ще гледаме, както гледат влечугите нощем, казах си тогава аз, сам учуден от способността си да разсъждавам за странични неща. После мъчително завъртях глава. Исках да разпозная нещо в размазаните очертания на предметите наоколо ми. Влечугите обаче, доколкото знам — а в същност какво знам аз за влечугите, нищо не знам, може съвсем да не е така, — влечугите обаче са гледали на открито, където хладният нощен въздух им е служил за постоянен фон, на който са изпъквали със светенето си топлите тела на жервите им, на растенията и поелите температурата на деня предмети от природата. А въздухът в кораба ни е по-топъл от вещите и аз се намерих потопен в някаква бяла и светла димна каша, в която се мержелееха сиви до черни предмети със странни контури, с плашещо необичаен вид. И колко щеше да трае това? Ако наистина всичко се е повредило непоправимо, ако е повредена и климатичната инсталация, корабът постепенно ще изстива, ще изстива, докато мракът стане абсолютно непрозирен дори за инфрачервения визьор. Разбира се, това можеше да стане и много бързо, ако корабът е разхерметизиран. Вътре в скафандъра пък, който сега не пропускаше нито квант от топлинните ни излъчвания, щеше да става обратното, при положение, че и топлообменната му система е престанала да действува. Кръвта ни щеше да нагрява тясното пространство, докато се задушим в пещта на собственото си тяло. Естествено, ако не поемем риска да отворим шлемовете и ако не успеем поне отчасти да се справим с необяснимата ситуация, в която се озовахме.

Баща ми лежеше на няколко метра от мен, проснат по гръб — една сиво-черна неподвижна грамада. Изтръпнах в мига на познаването му, но после си казах: Глупости, нали всички остават живи, нали тогава чу гласа му! И се опитах да се изправя. Сигурно дълго е траяло. Трябваше да осъзнавам по-напред тялото си кост по кост, мускул по мускул, да се науча да го командувам, да го приобщя към механичния скелет на скафандъра, да се боря с тая фосфоресцираща каша, която сякаш ме залепваше за пода. Най-после залитнах в нея сред страховитите очертания на непознатите ми сега уреди и докато се тътрех с мъчително усилие към баща си, станах вече способен и да се уплаша. Защото си спомних, че такава ситуация не бях видял в тогавашното си съновидение. И в записките, и в спомена ми изобщо липсваше каквато и да е обстановка на нещастието, съществуваха в същност само няколкото реплики сред моето лично приключение в една въображаема аварийна торпила. Не се уплаших обаче много. Прекалено бях зает с това да вдигам единия си крак, да запазя равновесие, да го придвижа петнайсетина сантиметра напред, да довлека другия към него. Сигурно ако не съществуваше механичният скелет на скафандъра — лостово устройство, което увеличаваше мускулната тяга на носителя, нямаше да успея и крачка да направя. Пък скафандърът иначе не е толкова тежък, въпреки безбройните си апаратури, нали с една ръка бях довлякъл скафандъра на баща си. Върви разбери какво е станало!…

(Налага се да спестявам от подробностите на това, което преживяваме и вършим, не само защото е твърде мъчително писането на ръка. Средствата ми за писане са оскъдни, а и не знам колко време още ще ми бъдат нужни.)

Баща ми беше жив. Поразтърсих го, изправих го, при което и двамата паднахме няколко пъти, без да се чуе нито звук от сгромолясването ни на пода. Подържах го известно време, докато се окопити, помогнах му да направи първите си крачки, както се помага на едногодишно бебе да проходи. Опитах се да му кажа и нещо с жестове, но движенията ми бяха толкова бавни и сигурно така размазваха значението си, че се отказах. Един също така безкрайно бавен жест на баща ми поиска да ме спре, но аз не се спрях. Оставих го и се залюлях по посока на жилищния сектор. Човешкото око, без да има чувствителността на фотоматериалите ни, все пак си остава едно от най-великите изобретения на природата. То бързо навикна да разпознава познатото в необичайния му вид сред белия дим на въздуха, така че скоро се запридвижвах по-уверено, а откриването на това или онова на запомненото място ми доставяше малки радости. Върнах се след около половин час. Ако бях погледнал часовника си, щях да знам колко време бе ми потрябвало да отида в кабината на Петер Нойд и намеря приборите му за рисуване. Хронометърът на ръкава ми като че ли бе единственото, което нормално функционираше около мен, и това бе едно също така радващо чудо. Едва по-късно щях да осъзная, че то не означава нищо и с нищо не може да ни помогне. А когато после поглеждах към него, радостта ми мигновено се превръщаше в спазъм на ужас — магнитометърът, намиращ се до часовника, нетрепващо бе се заковал на деветдесет и шест хиляди ерстеда. Значи в кораба бе нахлуло едно невъобразимо, едно чудовищно поле, което обаче за сега не ми припомняше нищо друго, освен това, че нашето родно Слънце има само един ерстед магнитна сила. И все пак можех да се движа! Ще рече, скафандърът, който проклинах, вършеше своята защитна работа. Както безотказно ми даде да пия вода, както редовно попиваше потта от тялото ми.