Любен Дилов - Пътят на Икар

За щастие Петер Нойд държеше оръдията на своето хоби постоянно на пулта в кабината си. Там си и лежеха, сякаш силата, повалила ни на пода, не им действуваше. Награбих папката и кутията с разноцветни иначе, но обезцветени сега щифтове. Половината от листовете се оказаха изпълнени с рисунки, но аз се утеших, че поне гърбовете им са използваеми. Другата полезна мисъл, която ми хрумна, бе, че е излишно да се връщам в предишния сектор, защото баща ми положително не е вече там. Изобщо, въпреки стоте хиляди ерстеда, аз се радвах на странно, но обяснимо хладнокръвие. Благодарение на него и в първите минути, и по-късно се оказах трудоспособен член на екипажа.

Навярно споменът за видението ми продължаваше своето подмолно успокояване, та не се изненадах, че всички са невредими. Заварих ги да стърчат в главната командна зала, изпълнена със същата бяла каша — осем грамадни сиво-черни фигури, неподвижни и безмълвни като старинни каменни паметници. И все пак въздъхнах с облекчение, когато ги видях. Поизпънах се и гордо, защото им носех средство за общуване. Едно древно, примитивно, но изпитано през хилядолетията средство, за което още не бе им дошло на ум. Как ли бяха си глътнали езиците, горките!

Вече пристъпвайки към тях, аз написах изтощително бавно, с едри букви на гърба на първата рисунка:

— Какво ще кажеш? Добре че не свалихме скафандрите, нали? — Написаното едва се разчиташе.

И я поднесох пред лицевия щит на баща ми. Той се понаведе към нея, също така бавно я пое от ръката мм, поиска с другата си ръка щифта, с който бях написал момчешки тържествуващия си и съвсем нелеп за момента въпрос. Зачетох още докато пишеше, защото бе нужно нечовешко търпение да чакаш това търпеливо рисуване на буквите. Безшумно като в съновидение се приближиха и другите, за да видят какво правим.

— Ти си гений — написа в отговор баща ми. — Извинявай, че досега съм мислил само лошо за теб! — Ръката му се вдигна, залюля се, както се люшна болезнено удареното ми сърце, после отново поведе щифта върху листа: — Но кой си в същност ти?

Не беше баща ми, разбира се. Това можеше да бъде само арменецът, обладан сигурно от подобно хладнокръвие. Поне способността си да се шегува не бе загубил. Огледах сивите паметници и се убедих, че сме не само безмълвни, но и безименни. Спуснатият пред лицето щит не позволяваше да се разбере кой стои зад него. Скафандрите имаха надписи с имената на притежателите им, но бяха толкова дребни или пък цветовете им бяха такива, че не ги забелязвах. Изглежда осмината току-що бяха се събрали, гледайки се безпомощно в очакване да дойде деветият, защото не можеха нищо друго да правят, освен да се преброят колко са.

Край единия от пултовете съзрях рухнал на пода психоробот. От заслепяващата белота на въздуха не можах да прочета името му, но това предизвика у мен поредната полезна мисъл. Извадих друг щифт от кутията и написах с големи букви на гърдите на тоя, който още държеше за подложка папката с рисувателните листа: Дарян. Той го прочете отгоре, кимна величаво в знак на съгласие, но тая величавост се дължеше само на тежестта, която трябваше да преодолява. Той понечи да напише отново нещо на листа, но аз го хванах с две ръце и предпазливо го заобръщах, та да напиша името и на гърба му. После издърпах папката от него и му подадох само един лист. Щифт вече си имаше. Зараздавах щифтове и листове на всички, като им сочех гърдите си. Те бяха схватливи мъже, затова веднага написваха на горния край на листа името си, което аз пък изписвах с големи букви на гърдите и гърба им. Петер Нойд добави на своя лист: „Звяр! Рисунките ми! Имаше и празни листа!“, но то не предизвика у мен друго, освен завист към бързината и сигурността, с които изрази гнева си. Личеше си ръката на художника, дори и в скафандровата ръкавица.

Накрая, когато само аз останах безименен, всички узнаха кой съм. Баща ми пристъпи отново като едногодишно бебе с намерението да ме прегърне, но аз го отклоних, сочейки му да напише моето име на гърба ми. Не съм скромен, затова мога да кажа: имаше за какво да ме прегръщат. Дадох им най-важното за сега — средство за съобщение, без което не е възможно никакво организиране на борбата ни за оцеляване.

Засегнат ли личните ти интереси, ставаш особено изобретателен. След още един час Петер Нойд вече бе инсталирал край пулта на автопилота една, кой знае откъде демонтирана широка плоча. Беше открил в лабораторията и минерали, с които можеше да се пише на нея, а след това с парче мека изолаторна материя да се избърше. Но надеждата му да спаси по този начин рисунките си остана напразна. Първата заповед, която баща ми написа на плочата, гласеше: