Любен Дилов - Демонът на Максуел

— … Пуснал съм двигателя докрай и ще ме изстреля достатъчно близо, за да стигна по инерция до черната дупка. После ще отворя шлема и ще я помоля да ме приеме…

Захариас се преви над пулта, престана да слуша. Сякаш сам бе усетил в лицето си смъртоносния удар на вакуума, който щеше да превърне стария астрофизик в носещ се с хиляди километри в секундата километричен камък, за да очертае новата, достигната от човеците орбита. Командирското у него вяло се опитваше да съобрази дали можеше да се предприеме нещо за спасяването.

— … Прощавайте, деца мили! За мен този път е изчерпан, дано вие намерите по-добрия!

— Какво да правим? Захо, Захо… — дереше се Георг от аварийния космолет.

Захариас мълчеше. Ако имаше изход, Гия пръв щеше да го открие.

— Спаси го! — едновременно изрекоха шестимата в каюткомпанията и не към командира го извикаха.

— Тръгнал е с любов и не иска да бъде спасяван — отговори си всеки от тях със собствения си равнодушен глас.

— Махни се! Всички ни ще погубиш! — с неподозирана ярост изкрещя Сюй Сяобин.

Урания чу в себе си:

— Изведи ме, Ламзира! Ти ме въведе, ти ме изведи! — и въпреки че прозвуча у нея с познатото машинно безстрастие, думите сякаш се оцветиха в сиво-черното подобие на човешката мъка.

Прогледнал отново за екраните от вика на китаеца, Захариас видя жена си да тръгва към вратата. Превключи на другия екран и отново я видя да върви по коридора, да разхерметизирва най-близкия изходен шлюз, да влиза в камерата му. Не облече скафандър, не дочака изтеглянето на въздуха, изравняването на наляганията, а все така спокойно отвори външния люк. Астропилотът се вцепени за миг, забравил, че тялото, което обичаше с боязлива страст, и незащитено можеше да понесе няколко минути студа и бездиханността на вакуума.

Отвън синкавожълтата светкавица мигом избледня и се стопи в чернилото. Остана сякаш да свети в очите на звездите, които надничаха през дупките на противо-метеоритната мрежа.

— Деца, да си гледаме нашия си цирк, а? — предложи в каюткомпанията Амиран, чиято храброст изглеждаше непобедима.

Отвърна му единствен астробиологът:

— Вече не можем. Вече сме участници в много по-голям цирк!

Урания не се върна в каюткомпанията, а се отправи към зейналия в готовност да приема бягащи хора шлюз на аварийния космолет. Помощ за Дядо Елиа ли щеше да търси?

Разтревожен от действията на своенравната си съпруга, Захариас не поглеждаше към конферентния екран и не видя, че Астра веднага бе скочила подире й. Амиран обаче също хукна след нея, застигна я в коридора.

— Не правете глупости!

Астропилотката не се спря.

— Натела, и аз бих дошъл, но децата трябва да се родят.

— Доведи ги! — подхвърли през рамо Астра.

— Момичета, ще загинете!

— Малко жертви даде нашата експедиция, Прометейчо! Само с Дядо Елиа не й плащаме разноските.

И сякаш да се отърве от досадното му присъствие, тя подрипна, улови гривните на скоростния релсов път, отлетя, без да ги нахлузва под мишниците си. В шлюза двете дори не се спогледаха, уверени, че ги е повела еднаква мисъл. Негърката й отстъпи да влезе първа.

Георг ги очакваше прав, загърбил командния пулт на космолета. Астра изрече властно:

— Иди при Захо, ще има нужда от теб!

Малката кабинка закънтя от виковете на Захариас:

— Гия, нещо са намислили! Гия, внимавай!…

Урания пристъпи да изключи екрана, но не го изключи. Само рече:

— Стига врява, Захо!

— Ури, ти си астропилот! Ти няма да направиш нищо против правилника!

— Той е писан на Земята.

— Ури!…

— Прости ми, Захо, много се измъчи с мен, храбро момче! — каза му тя с бялата усмивка на зъбите си. — Махни пръста си оттам и ми прати с него една въздушна целувка! Махни си пръста, казах ти, знаеш колко съм лоша, когато ме разсърдиш! Пък сега ми се иска да те целувам.

А другата астропилотка вече прегръщаше своя объркан мъж, шушнейки му в ухото:

— Не поглеждай към киборга, мили, няма да ти помогне! Той ще ни напомня кое е човешкото и кое не, ако го забравим!

И запуши устата на мъжа си с дълга целувка, сякаш да предотврати някоя заповед към всемогъщия шесторък киборг, който бе се издул под командния пулт като разгневен октопод. А докато го избутваше към изхода, продължи да го целува почти след всяка дума:

— Трябва да отърсим мозъците си от земния ред, мили, разбери! Иначе никога не ще станем галактически хора…

След още няколко минути двете откъснаха космолета от кораба-майка, изключиха радиовръзката и с максимална скорост го отправиха към „черната дупка“, която наистина приличаше повече на къдрокос венерин хълм над входа на светло раждаща утроба.