Любен Дилов - Демонът на Максуел

Захариас й рече с онази затрогваща предпазливост, с която обикновено се отнасяше към нея:

— Защо, мила! Помисли си какво още имаш да го питаш и бягай в каюткомпанията! Бъди спокойна, няма да бъдеш сама!

Астра дори не попита за целта на събирането. Беше в реда на нещата сега тя да бъде навсякъде, където имаше нужда от дежурен астропилот, а Захариас не можеше да отиде. Франк Делеман изслуша нареждането с подозрителна незаинтересованост, грубо заяви, че в момента бил зает, да вземел другиго от сектора.

Кардинала също не запита за какво ще е събирането, но радостта му го издаде. Очевидно имаше за какво още да разпитва невероятния им гост. Сюй Сяобин прие поканата с конфуцианско спокойствие. Захариас не разбра знае ли нещо, затова и пред него премълча темата на извънредното заседание. Сейчи Омара обаче разчупи азиатската им непроницаемост, сякаш видя в необичайното събиране само ново развлечение. Настоя за обяснения, та да се подготвел, не ги получи и се утеши с възможността да развихри импровизаторските си дарби. Това озадачи астропилота — нали тъкмо той би трябвало пръв да е регистрирал с уредите си присъствието на чуждо тяло на кораба! Изглежда, „плахите стъпки в градината“ все пак се отнасяха само за собствените му чувства към Астра.

Дядо Елиа не го доизслуша: „Нямам повече време за излишни приказки! Експедицията си е ваша, аз съм тука само натрапник!“ По старчески сопнатият му отказ наскърби Захариас, но и той нямаше сега време да го тълкува. Реши да не събира повече хора на едно място, заповяда секторите да минат на автономен режим и включи видеосистемите им на конферентната връзка — всички да гледат какво ще става в каюткомпанията.

За непосветените, останали по местата си, гледката се оказа до комизъм странна. Вдървено насядали в малките надуваеми кресла, шестима от техните колеги изпъваха шии нагоре, устремили погледите си в някаква обща посока, и от време на време задаваха разни чудати въпроси. Въпроси, на които човечеството едва ли скоро щеше да даде еднозначни отговори. А на конферентния екран те звучаха и като налудничави самотерзания на пубертетни самотници, защото нямаха адресат. Нищо друго не се виждаше на екрана освен четиримата мъже и двете жени, седнали в почти молитвени пози. И само над тях висеше някакво белезникаво петно, примигващо от време на време с интензивността на светенето си. Но за непосветените то повече приличаше на дефект в холографското предаване.

В командната зала Захариас също не чуваше отговорите, не виждаше преображенията. Не ги възприемаха и записните устройства, сякаш за потвърждение на това, че всеки разум винаги е бил сам срещу истините и те са си само негови. Никакви доказателства нямаше да събере за пред Земята освен свидетелствуванията на шепа хора, които са могли и да халюцинират в една толкова дълга експедиция.

Урания първа видя да се оформя лицето й в слънчевото кълбо, чу в себе си „Какво друго да направя за теб, Ламзира?“, а въпросът заприлича в мозъка й на обвито в пламъци човече. Разтърси я едно паническо „Не!“ и тя се извъртя към седналия през няколко стола астробиолог.

Сепнати от вика й, всички се обърнаха към нея, защото непосветените с напрегнато любопитство бяха очаквали какво още ще им демонстрират астропилотите с това озадачаващо явление, вмъкнало се при тях във вид на змиевидна светкавица, за да се омотае веднага в пулсиращо светлинно кълбо.

— Стой мирно! — екна в каюткомпанията заповедта на Захариас от репродуктора.

Скочила от стола си, Урания се сгърчи под удара на командата, рече умолително:

— Нека изляза!

— Недей да позориш съсловието!

— Какво пак те изплаши, сестро? — подвикна й Астра. — Не те познавам страхлива.

Телепатичният й радар улавяше нечие могъщо присъствие, но то не извираше сега от хората в каюткомпанията. Идеше откъм светлинната топка като магнитно излъчване, без да е особено опасно. Затова уплашеното „Не“ на колежката й я разтревожи с виолетово-черното си и кървавочервено избухване. Тя изгледа внимателно кълбото, да установи връзката между него и реакцията на Урания, но видя там само собственото си лице, чу собствения си глас:

— Какво добро да направя за теб?

А кроткият магнит, който се таеше в него, изведнъж я залепи за себе си.

— Кой си ти? — викна му тя, изпънала длани в инстинктивния порив да възпре неудържимото привличане.

— Вече знаеш кой съм — бе отговорът, който отново никой освен нея не чу.