Любен Дилов - Демонът на Максуел

Но го прекъснаха безжалостно:

— Цивилизациите са форма на съжителство за частите на разума… Не сме цивилизация, както вие я разбирате.

— Но разумът се ражда там, където преди това живата материя си е създала своя самоподдържаща система! В каква система се раждате?

Само потвърдиха тезата му:

— В различните условия всеки разум се организира по своему.

— А собственото творчество? — избърза Кардинала, отново объркал методичната подредба на въпросите си. — Исках да кажа, основен двигател на целия земен живот е смяната на удоволствия и неудоволствия. Той движи всеки вид живот при нас, от него произтичат и законите на съжителството в определена екологическа територия. Има ли подобен механизъм при вас? Каква е територията ви?

Или не го разбраха, или пак отказваха да му отговорят:

— Вселената е територия за всичко.

— Сигурно затова друг основен принцип на нашето развитие е надеждата. Да узнаем какво има отвъд познатата орбита, да намерим там по-добри условия за живот, нови удоволствия.

Веднага му възразиха с обидно безстрастие:

— Не сте дошли да търсите по-добри условия.

— Доведе ни надеждата за нови истини! — настоя астробиологът на своята привързаност към принципа, макар паметта му да го подсещаше за милиардите земни жители, които удобно си живееха със старите истини и заради примитивната си алчност за нови удоволствия бяха отказали да дадат пари за експедицията им.

— Този тип надежда не ни е чужд, когато е свързан с любовта и превращенията. Не питай повече за нашите принципи, човече!

Прозвуча му като древния стих „Надежда всяка тука оставете…“, но астробиологът пое риска да стане и нахален, защото отговорът подсказваше, че срещата им навярно ще е последна.

— Вярно, надеждата е свързана с любовта, а от тази връзка у нас произтича творчеството. Творите ли нещо, което го няма в природата?

— Творчеството обслужва конкретната форма и от нея зависи.

— Ние наричаме разум само онази сила, която умее да променя нещата около себе си — рече астробиологът и си помисли, че те навярно са като растенията, изцяло се нагаждат към природата, затова може би и растенията приемат техните демончета.

Бяха чули мислите му:

— Какво променя онази висша сила, която наричате Бог? Същото, което на вас се иска да променяте. Не сме като вашите растения.

Астробиологът си представи лицата на ватиканските отци, ако чуеха тези думи, и неволно с тях подхвана спора си, а слънчевата топка, където неговото лице се стопи в багровите пулсации, му служеше за доказателство. Не като тяло, а като съзнание еволюцията на живота сигурно не е спряла при човека. Сигурно е продължила по пътя на все по-голямото усложняване във все по-малък обем, както е при земните компютри. Тия се раждат от частиците на предшествениците, заедно с паметта им, а нали паметта е истинската същност на личността. Така на практика те са безсмъртни. А човекът все още е единично самосъзнание, защото представлява неразложимо духовно-телесно единство. Затова и усеща края на своето „аз“ като трагедия, затова и винаги ще се съмнява в разумността на порядъка във Вселената. Лесно им е на тия да бъдат добри и разумни. Докато човекът-личност е смъртен, същинският източник на злото ще си остава в него. Ето, дори паметта си отделихме в компютрите. Те ли са нашето безсмъртие?…

Астробиологът щеше да продължи спора си, вече със смъртта, ако внезапно не бе чул гласа на онази, която все не излизаше от сетивата му:

— Помогни ми да вляза там, за където бяхме тръгнали, когато ни спря! — бе произнесла Урания високо, властно, сякаш заявяваше своето неотменимо право.

Астра чу думите й не само с ушите си, защото, търсейки потвърждение за чудото, яко бе завързала невидимата си пъпна връв за своята чернокожа двойница. Възприе ги и като собствен отговор на предложение да направят за нея нещо добро. Цялата се разтрепера от мъчителна жажда да излезе през тия недишащи метало-керамични стени, напълно да се саморазтвори в онова, което така я влечеше към себе си.

Стените на каюткомпанията изчезнаха, но не черната бездна на космоса зина на тяхно място. Една слънчева лава се плисна отвсякъде, заля всичко и Астра се гмурна в нея, престана да съществува. Само вихърът на сетивата й сякаш се отдели от нейното тяло, отлетя в самопроизволната игра на едно неизпитвано съществуване. Огненооранжеви и невенножълти, и фонтанно-бликнали като от гигантска артерия кървави протуберанси я подхвърляха над пухкаво розови пространства, въргаляха я върху пролетно зелена мекота, хвърляха я в горещо виолетови като любовна нощ глъбини. И ако сетивата й още можеха да оформят в играта си някакви представи, то бе видението, че се носи из вътрешността на необхватен за очите кристал, където се разлагаше светлината на хиляди слънца, а багрите им пулсираха в ритъма на собствената й кръв.