Любен Дилов - Демонът на Максуел

— Не бързай, мили!

Нима бързаше? И закъде бързаше, след като цялата тази хубост под него само го отпускаше в глупаво съзерцание? Той затвори очи, да я извика във въображението си по-възбуждаща, а вместо Ива в сумрака под клепачите му побягна една чорлава гола жена. Видя играещите лопатки на гърба й, крайчеца на размятаната гръд, предизвикателната дисхармония в танца на разцентрованата задница и в пъшкане се изтърколи на другия край на леглото. Не се създаваше добро дете, когато си пожелал друга!

Ива полежа минутка неподвижно, после кротко се премести до него. Издихът й бе загубил плазмената си горещина.

— Не се тревожи, имаме време! Знам, че сега…

— Като знаеш, защо се натискаш? — изръмжа той, но се сърдеше на себе си.

Тя прихна лекичко, сякаш птиче изпърха с крилете си на врата му.

— Съвсем съм откачила по това дете, а ти все не ме забелязваш.

— Прощавай, но сега се случиха едни работи…

— Знам. Ти прощавай!

— Какво знаеш? — настръхна той.

— Малко ли неща се случиха?

Успокоен, той пъхна ръка под тила й, този път дланта му усети обичта си към кадифената мекота на рамото й.

— А знаеш ли как се създават децата?

Тя целуна гърдите му, пошепна им:

— Много искам да го науча.

Гърдите му въздъхнаха под повторната целувка.

— Не по програма, Ива, не по програма! Все търсим някакъв ред в света, а и човекът се ражда в безумната му неразбория. Дали затова не държим толкова за реда и хармонията? Комплекс някакъв!…

Тя загали корема му, сигурно несъзнателно, нецеленасочено.

— Ако ти се философствува сега, мили…

— Уф! Каквото и да измисли човекът, все идиотско ще бъде!

— Защо? Да сливаме хармонията с познанието е потребност.

— Ето че и ти почна да философствуваш! — поразсмя се той. — Пък човекът не се създава нито с красота, нито с добро, нито с пресмятане. Зачеват го в сляпо насилие. Като се хвърлиш върху жената, като я захапеш, като я разчекнеш…

— Ухапи ме, мили! — пошепна тя на корема му и май се канеше сама да го захапе.

Той подхвана брадичката й, издърпа лицето й към себе си.

— Ще го направя, ама когато най-малко го очакваш!

И продължително целуна устните й, с отмъстителност и злоба ги смачка, загдето бе го накарала да се чувствува виновен.

Мечтателният дух на Захариас, обуздаван от строгите астропилотски закони, все пак му помогна по-лесно да възприеме срещата си със загадъчното енергетично кълбо. Обаче командирската трезвост го задължи да я заключи в себе си, да не тревожи излишно екипажа, докато друг не разсееше окончателно съмненията му.

Те се появиха във вид на самоирония, когато кълбото повторно опита да го изплаши, като прие неговия образ. Той лежеше на дивана с отпуснати мускули и разхлабени чувства. Рече си. „Така трябва да бъде, като във филмите!“, а на главата си, увиснала над долния край на дивана, каза на глас:

— Нашето небесно изкуство ли ви доведе, а? Знаех си аз! Но защо си сам? Не е хубаво човек да е сам в космоса!

Бе отпратил Урания да се поразсее в оранжерията, да не вгорчава почивката му с трагично черната си маска, зад която не можеше да проникне.

— Другите изчерпаха енергията си, когато спираха кораба ви.

Изненадващ, отговорът сигурно бе изврял от собствените му терзания около чудотворното избавление на кораба, защото влетя в главата му и със собствения му глас. Въпреки това го разбуди за схватката, все едно дали със себе си или с нещо друго.

— Какво означава „изчерпаха енергията си“? Загинаха ли?

— Ние не загиваме, само се вливаме в общия поток на онова, което наричате материя и енергия. Но паметта ни остава в паметта на другите. Не съм сам. Аз съм и другите.

Подобно тълкуване на самотата не бе срещал в книгите и филмите. Запита се: „Някой от нас би ли могъл да каже «Аз съм и другите»“, а устните му тъжничко премляснаха, сякаш опитваха вкуса на самотата:

— Има едно място около звездата Алтаир. Улавяме особени излъчвания. Оттам ли идете, или е друга цивилизация?

— Не сте ли доволни, че срещате нас?

Той би го казал поне с лека ирония, а гласът в него го изрече с машинно равнодушие. Усети и с гърба си неприличието на своето лежане, побоя се обаче да помръдне, за да не прогони видението, ако беше видение, или да го подплаши, ако действително не е. Само иронията си позволи, която онзи не си позволи:

— Не знам какво ще стане сега с нашето самочувствие. Винаги ни се е искало да ви има, а тайно сме били доволни, че сме единствени, защото то е крепяло нашето упование в мисията ни. Да си един от многото за нас никак не е утешително.