Любен Дилов - Демонът на Максуел

— Искаш ли да видиш продължението на Мойсей? — прекъсна размишленията му гласът в него и Амиран сепнато изгледа забулената си в светлинното облаче глава.

Не се изплаши, защото не се плашеше лесно, и все пак лицевите му мускули се вдървиха. Вдигна ръце да ги разтърка, щеше и да запита как бе видял преди Мойсей, но ръцете му паднаха обезсилени. Пред очите му се завъртяха жълти и оранжеви кръгове. Рой искрици като корпускулярните частици във вакуума, които той също умееше да вижда понякога, завъртяха хаотичен танц в реактора на мозъка му. Пръснаха се взривообразно и преди Амиран наистина да се изплаши за състоянието си, пред него легна една до ослепяване нажежена от слънцето камениста равнина.

Странникът, седнал на голям камък и загледан към равнината пред себе си, беше облечен в дълга до мръсните глезени дреха, избеляла от слънцето, неопределима на цвят. Боеше се да покаже лицето си, но кривите пръсти на краката му лежаха спокойно върху пламтящия едрозърнест пясък.

— Тогава защо си дошъл тука, човече? — запита го Амиран и го осъзна като продължение на някакъв разговор.

Странникът не се обърна.

— Хората са зли, защото живеят лошо. Исках да видя носи ли човек изначале злото в себе си, или ти си го посадил в него. Да проверя исках ще ли оцелее доброто в мен, когато тялото ми е гладно, когато умира от жажда.

— Оцелява, нали? — рече му Амиран, без да се надсмее над глупавата проверка.

— Оцелява, защото е от бога и е по-силното.

— От природата ти е дадено, човече. Ти го носиш в себе си и с него жалиш хората.

— Да ги жалиш, значи да ги обичаш, а любовта е от бога.

Амиран се чу отново да говори с необичайна безизразност:

— Отдалеч е лесно да ги обичаш, но когато отидеш сред тях, когато те обкръжат с дивите си нрави?

Седналият сякаш едва сега набра кураж да обърне глава и Амиран видя в очите му кротка, но несломима храброст. Рече:

— Знаех, че ще дойдеш, и те очаквах. — Лекарят чу в него и продължението: — Защото си винаги там, където човекът пожелава да върши добро, за да му пречиш.

— Грешиш, човече! Аз не мога да правя зло, не мога и никому да преча — възрази му лекарят и бе убеден в твърдението си. — Но мога да направя за теб онова, което ти желаеш.

Седналият се опита да вдигне изпосталялата си ръка, да посочи патетично пред себе си:

— Знам. Ти можеш да превърнеш тези камъни в хляб, да се нахраня, а пясъка — във вода, да утоля жаждата си. Можеш да ги превърнеш и в злато, защото си внушил на хората на златния телец да се молят.

— Това не мога. Но и твоят бог не го умее.

— Бог може всичко, което е нужно за вярата в него.

— Човешкият разум не е способен да се смирява, затова и винаги ще се бунтува против всяка вяра — увери го Амиран.

Спечените от сухотата устни на странника предпазливо се отлепиха:

— Кое наричаш разум?

— Онова в теб, което иска да познае света.

— Познанието идва в сливането с бога.

— Богът е вашият страх от вселената, човече. Познанието носи радост, а страхливият не може да я изпитва.

Седналият отново му възрази с разкривена от жажда и храброст усмивка на превъзходство:

— Човекът е истински радостен само в смирението си пред бога и неговите тайни.

Би трябвало да го запита, ако не с ехидство, то поне с болка от заблудите му, но Амиран не чу в гласа си нито едното, нито другото:

— Сега радостен ли си?

— Да, защото устоявам на изкушенията ти.

— Устояваш, защото се боиш от собствената си измислица за бога.

— Не се боя. Аз му принадлежа и каквото и да стори с мен, ще го приема безропотно.

Амиран отново каза с безчувствена логика:

— Виждаш ли? Настояваш другите да се боят от него, за да са щастливи, а самият ти да не се боиш. Не означава ли, че тайно ти се иска да станеш бог?

С изненадващ порив в измършавялото тяло странникът скочи от камъка, изправи оголените си гърди към изкушението.

— Не мога да искам такова нещо!

— Навярно хората имат нужда от теб, щом са те родили — рече му Амиран. — Но разумът им и против теб ще се бунтува, а който се бунтува, неминуемо върши зло.

— Затова ще ги уча на смирение.

— На любов ги учи, разумът загива в смирението! — каза Амиран и знаеше, че отново поуката му ще остане безплодна.

От разголените, прегорели от слънцето гърди се изтръгна подобие на стон:

— Иди си, сатана! Хората не искат твоя разум, те имат нужда от обич и вяра.

— Няма ли да разговаряш повече с мен?

Странникът изправи цялата си фигура като посивял от слънцето и пустинните ветрове каменен идол, повтори с каменна твърдост: