Любен Дилов - Демонът на Максуел

— Не беше същото, повярвай ми! — увери го математичката, а кръвта обагри извътре цялата й шия, чак до ключиците.

— Добре. Някой имаше в стаята ти и ти предложи да направи нещо за теб…

Той се прекъсна и предпазливо огледа кабинета си. Сения, отново настръхнала, повтори огледа, сякаш заподозряла, че някой подслушва откровенията й. Процеди едва чуто:

— Амиран, ти знаеш.

— Нищо не знам! — осъзна той лекарския си дълг. Избързаше ли с истината, щеше да засили паниката пред тази сила, която досега все пак не бе извършила нещо кой знае колко пакостно. — Нищо не знам, но нали съм си малко телепат… Няма нужда да ми го казваш, мила, много е просто! Не си познала мъжа, защото не ти е било и нужно. Не да се забавляваш си го повикала, а изведнъж ги се е приискало да станеш майка. Така ли е?

— Аз не съм в списъка! — изплака математичката.

По програмата на експедицията няколко жени трябваше да родят именно тук, за да се види какви рожби човешки ще се пръкнат извън гравитационната утроба на Слънцето, без неговото милиардгодишно влияние върху земния организъм.

— Ще поискам от съвета да те включим.

Лицето й засия в покъртителна радост. Амиран погали нежно поруменелите й скули.

— Питам се дали изобщо да не изтеглим напред ражданията. Какво друго би могла да противопостави една земна жена, дори математичка да е, на безумието, в което се блъскаме? Какво друго освен способността си да ражда! Нали и човечеството все това се е напъвало да прави! Да запълва с още и още разум хаоса около себе си, та белки се получи нещо разбираемо.

— Амиран, много си умен!

— За съжаление, прекалено сме умни, чак ни пречи! Хайде, мила, увий се сега в чаршафа и се прибери! Гледай да не те срещне някой, че ще те вземе за призрак, та после да се чудя как него да оправям! А детето ще си го имаш, обещавам!

Тя понечи да се хвърли на врата му, да го целуне за благодарност, но отново усети голотата си и възпря своя порив. Лекарят надникна навън, направи й знак да побърза. После заключи, облегна се на вратата и подвикна:

— Хей, приятел, тука ли си?

Над гънките на асептичната завеса, откъм операционната, като светла въздишка влезе странното облаче, умеещо да се превръща в човешка глава.

— Почваш да правиш пакости! — рече му Амиран, а в облачето, сякаш в глъбините на холографска плака, вече бе се оформило грузинското му лице.

— Пакост ли беше? Не знаех — отвърна собственият му глас без капчица разкаяние.

— Това и ние го умеем. Викаме му хипнотична репродукция. Какво прави оттатък?

— Запознавах се с вашите апарати и машини.

— Разбра ли ги?

— Чуждо ни е. Но с тях вие търсите познанието.

— И намираме ли го?

— Сигурно ви казват нещо, щом са ви довели дотук. Разумът владее и други пътища към познанието. Сам каза, че някои неща отдавна умеете.

Лекарят се сети за голата математичка, позасмя се.

— Имаше някакъв древен стих за дявола, не го помня точно. Все зло иска, все добро прави.

Гласът в него си остана подсещащо чужд:

— Няма го в паметта ми. Човекът, който го е съчинил, сигурно е можел да ни вярва, но е робувал и на официалните предразсъдъци. Ние не сме способни да вършим зло.

— А ние защо сме способни?

— Защото сте подчинени на тялото си и на законите на планетата в него.

— Искаш да кажеш, че принципно разумът навсякъде е еднакъв и съществува само в различна обвивка. Вие в каква подчиненост живеете?

Отново отминаха равнодушно опитите му да узнае нещо по-конкретно:

— В ранното свое време вашият разум е наричал себе си с една дума, част от която е означавала светлина. По-късно пък с тази дума сте назовали измисления от вас дявол Луцифер. То е било част от самоотречението на вашия разум. Луцифер е означавало „носещ светлина“, а с него сте кръстили падналия ангел.

— Нима разумът може да се самоотрича?

— Когато търси подчинението.

След такъв отговор не може да не се замислиш за себе си и Амиран почти несъзнателно отиде до леглото, седна. Не откриваше в спомените си друго свое подчинение освен на лекарски дълг, който понякога го задължаваше да премълчава истината. Вярно, той самият бе твърде различен от другите хора с необикновените си телепатични способности, с могъщата целебна сила в ръцете, която сякаш наместваше у другите разпилените из нервните пътища токове. Не бяха ли тези сили част от онова, от което техният разум се е отрекъл, а генетиците, разбъркали още при раждането му неговата генна структура, неволно бяха разбудили? Засега и тук тия сили се оказваха полезни, но нямаше ли да се превърне с тях в свръхдиктатор бъдещият Мойсей, когато поведеше хората през пустините на космоса?…