Любен Дилов - Демонът на Максуел

— Много е затворено там, където ме водиш. Не мога да вляза, не мога да изляза.

През херметичната броня на командния сектор навярно и призрак не би проникнал, само собствената си лудост би могъл човек да внесе вътре, ако не го спре киборгът, но Делеман бе престанал да съобразява. Рече безпаметно:

— Няма да ти сторим нищо лошо.

— За вас се боя. Вашето разбиране за лошо също е различно от нашето. Сам ще намеря човеците, за които говориш.

В черепа му отекна като размито ехо още нещо, заприличало му на „Не се плашете, ние ви обичаме!“ Той се обърна да види кой толкова го обича и не видя никого повече, и нищо повече не чу.

Коридорът лежеше пред очите му, загърнал своята прозаична трезвост в хладния сумрак. Само ветрецът на климатичната инсталация имитираше живот, галейки безчувствените тръби и капаците на автоматите. Ядреният физик стоеше сега, сякаш сам в цялата галактика, практично разумен като тръбите по стената, като релсите за бързо придвижване на тавана и като тях безплодно разумен сред тоя непроумяем свят. Усети колко тъжно е, когато лудостта те напусне, и тъжно затътри крака обратно, да прослуша от диктофона гласовете на своята отлетяла лудост.

Но там беше само неговият си глас, тревожен в глъбините и хрипкав по високото, който отправяше детински питания към безответното. Ако нещо действително бе им отговаряло, то бе си останало извън диктофона, в собствения му мозък. Трябваше ли да изличи тези въпроси, които никой сериозен учен не произнасяше гласно? Само тях ли или и смехотворното послание към колегите, защото съвсем очевидно и като негово продължение от експеримента бе се пръкнала цялата му лудост? Сякаш потокът от частици в камерата бе минал през него, за да го разсече на две различни половини.

Чувствуваше се студен и празен като вакуума, който създаваха изкуствено в камерите. Измъкна с вкочанени от студа пръсти шпулката от апарата, пъхна я в джоба си, а навън се обеси на гривните на релсовия път, за да го отнесе по-бързо в леглото.

След десетина минути, когато лежеше, натъпкал се с успокояващи и съгряващи напитки, Франк Делеман отново бе в състояние да разсъждава. Откъде ли се е взел този електрически заряд — явно такъв беше! При въртенето ли нещо се е повредило? Вярно, нямаше я познатата миризма на озонирания кислород, но само тук някъде трябваше да се търси обяснението. Силното електрическо поле може понякога да индуцира токовете на човешкия мозък, да стимулира електрически нестабилните части на мозъка, като хипокампалната формация, и да предизвика неразличими от действителността видения. Но защо все пак ни човек, ни механоробот не сигнализираше повредата? Никой ли не бе срещал странната светкавица? Какво бе казала тя? Че ще намери астропилотите? Нека ги намери, те повече са обръгнали на чудесата на космоса, на лудостите в затвореното пространство!…

Налагаше се да предупреди хората, да не стане някоя по-голяма беда, но мъчителното безволие в тялото не му позволи да се надигне. А щом си представи как биха реагирали космическите вълци Георг и Захариас, когато светкавицата почнеше да ги убеждава, че е извънземен разум, предишната мъка на самотата се разнесе в гърдите му. В унеса към съня заедно с някаква плаха радост се промъкваше и нещо, което все повече заприличваше на вяра в рогатия гост от преизподнята на галактиката.

Никой не съобщаваше за топката плазмено електричество и Франк Делеман не издържа. Подпитваше по видеофона, тръгна из кораба, напъхал в джобовете си разни хитри индикатори. Влизаше в другите сектори, осведомяваше се любезно как вървят работите и крадливо разглеждаше лицата на хората. Знаейки го не особено общителен, те го посрещаха с надеждата, че лично им носи важна новина. После се изпълваха с подозрение, когато той се задържаше по-дълго без обяснима нужда. Бяха хора, умеещи да крият емоциите си, но неразгадаемото произшествие бе ги направило раздразнителни.

За да ги въвлече в по-свободен разговор, Делеман ги предизвикваше с въпроса: „Чухте ли, Сейчи Омара е обявил конкурс за ново име на черната дупка?“ Знаеха го, но никому не беше сега до измислянето на нови имена. Само неколцина коментираха с лаконична злоба еротичните видения на кибернетика, сам предложил названието „Венерин хълм“, защото на последните снимки загадъчното космическо образувание му заприличало на къдрав венерин хълм в чатала на галактиката. Останалите се наежваха от досада — губеше им времето с празни приказки.