Любен Дилов - Демонът на Максуел

Възразиха му пак с неговия по тембър, но безчувствен глас:

— Разумът никога не е един от многото. Той е сам срещу истините и те са само негови. Но той винаги стои по-високо от истините, до които стига. Затова не искайте нашите!

— Всеки самичък да си се забавлява и да не пречи на другите, така ли? — окуражи се астропилотът с възкиселичка усмивка. — Тогава и тази ни среща е безсмислена.

— Разумен извод. Дойдохме само да ви помолим вие да не ни пречите с машините си.

Нещо у него още предпочиташе това да е само видение, което и като него да мисли, а ето че отговорът бързаше да прекрати разговора.

— Да, вие сте си решили проблема със самотата. Но не е ли тежко хем да си сам, хем да носиш паметта на всички други?

— То е част от радостта на узнаването — не се поддадоха на провокацията му.

— Доста е кратка тая радост!

— Узнаването е безкрайно.

— Ама ти разсъждаваш съвсем като земен мъдрец! — възкликна астропилотът и сам не бе уверен подиграва ли тази неутешителна утеха, или се примирява с нея.

— Много от законите на разума са общи, а главният — узнаване чрез сливане — е всеобщ.

— Виж, това звучи окуражаващо! Кажи ми, брате по разум! Животът на нашата планета е преминал през няколко етапа, накрая човекът е създал своя сфера на разума, неосферата, както я наричаме. Накъде върви нашето развитие, към сливането ли?

Енергетичната топка над дивана му, в която като водно същество в кехлибарена топка бе консервирано неговото лишено от страсти и мисли лице, отказа да бъде оракул.

— Развитията на формите не са еднакви. И не бива да са еднакви, според онова, което ние знаем за вселената, и онова, което вие научавате за нея.

— Прав си! — съгласи се астропилотът, а краката му рязко се свиха, сами пожелали да прогонят от себе си болезненото вкочанясване.

Кълбото светкавично се превърна в синкавооранжева нишка и изчезна, въпреки че той му извика:

— Хей, не се плаши! Къде си?

Защо го извика? Как иначе да протече истинската среща с друга високоразвита и добра цивилизация? Като в романите и филмите ли? Нали, след като си изрекъл окончателно „Прав си!“, следващите свои въпроси трябва да отправяш вече другаде!…

Да стигне по-бързо до примирението му помогна и това, че веднага след срещата зае мястото си в командната зала. Тук той сякаш и с клетките си осъзна астропилотските задължения като част от общите закони за движението на планетата Земя в пространството. Човечеството и неговият разум не биха могли да съществуват, ако не се подчиняваха на техните неумолими орбити. А в това състояние на духа го завари и предложението на Амиран да свика едно малко събиране в каюткомпанията.

Веднага разбра за какво така развълнувано настояваше лекарят, но поиска да го принуди да се разкрие с насмешката си над неговите групови психотерапевтични упражнения:

— От какво си решил този път да ги лекуваш?

Амиран изрече сподавено по директната връзка с медицинския сектор:

— Ще ги срещна с чужд разум.

— Хайде бе! По-висш или по-нисш от твоя?

— Да съм те занимавал някога с нещо несериозно?

— Не си. Затова и попитах как го оценяваш.

Очевидно лекарят бе пуснал и през екрана телепатичните си пипала, защото отпъди от лицето си надигналия се гняв.

— Е, това ще решите вие, командирите. По-умни сте, по̀ знаете!

Двамата се втренчиха един в друг през екраните, сякаш се състезаваха кой по-дълго ще издържи.

— Колко му е, ще го решим! Ако трябва, и с гласуване — опита се да съхрани своята невъзмутимост астропилотът. — Жалко, че няма да присъствувам, в дежурство съм! Но много внимателно ще ви гледам театрото.

И се разсмя, спомнил си казаното на чуждия разум: „Всеки сам да си се забавлява със своите истини.“ Миг след него тържествуващо се засмя и Амиран — все пак бе издържал по-дълго.

Предупреди най-напред Георг в аварийния космолет: Мини на повишена готовност! В каюткомпанията ще има среща с чужда цивилизация…

— Захо, ти май покрай жена си… — намръщи се старши командирът.

— Не съм откачил! Имаш си екрани, гледай, но, моля те, внимавай какво става и наоколо, защото ще бъдем раздвоени!

Реакцията на Георг обаче го подсети и за състоянието на Урания, накара го да отхвърли предложението на Амиран да събере само ръководителите на сектори. Повика я:

— Искаш ли пак да си поговорите с оная топка, дето толкова…

— Не! — викна Урания над лабораторната маса в оранжерията, а после се сконфузи.